Приятел - близък познат, с когото се поддържат дружески взаимоотношения (тълковен речник).

...

Седя сама в стаята си. Тихо е, тъмно е, спокойно е. Пия бира и си мисля за живота, за бъдещето, за миналото, за настоящето, какво се случи днес, вчера, изминалата толкова бързо една година. Мисля си, колко щеше да е хубаво ако някой приятел беше при мен, в стаята ми. Да стои на тъмно с мен, да мълчим. Всеки от нас да си мисли за него самия, за другия, за живота. Да постоим така няколко часа, да си починем от шума на града, да се откъснем и просто да си стоим. Не че не можем и поотделно. Не, аз го правя сама дори, но нямаше ли да е хубаво да има с кого да споделя този момент на спокойствие?

Започнах да мисля за име. Кого да извикам следващата вечер? Кой ще иска да стои с мен, откъснат от света? Кой ще иска да бъде мой приятел, мой другар в тази тиха вечер?

Но име не идваше. Всички, за които можех да си помисля, не бяха от този тип хора. Имам приятели, които са идвали вкъщи, за да пием, с други съм гледала филми, с трети сме си говорили до посреднощ.

А на мен наистина ми е хубаво така. Седнала съм на прозореца, пия бира, има лек ветрец, гледам изгубените души които скитат по празните и тъмни улици, мисля си за тях, за мен, за всичко. Сещам се за минали неща и ми става тъжно, но после започвам да мисля за бъдещето и колко хубаво може да е то, и се радвам за себе си, радвам се за всички. Но какво се промени? Настроението ми ли? Или аз? Или вятърът отвън започна да духа в друга посока?

Защо всъщност искаме да споделяме тези моменти с други хора? Тези толкова лични, толкова тъжно-радостно-обнадеждаващо-обещаващо-ободряващо-пагубни моменти? Или само аз искам да ги споделя с някой близък за мен човек? Може би защото са важни за мен. Но вече няма да търся с кого да ги споделя. Вече знам. Със себе си.