Възможно ли е нещата, които ни поддържат живи, бавно да ни убиват? Възможно ли е след всеки удар да се изправим и да продължим напред, знаейки, че можем да получим удар отново? Дали всеки път, когато ни разбият сърцето, можем да съберем прашинките и да ги залепим обратно? И когато даваме, а всички взимат дори повече, дали ще продължим да даваме? И когато си сам в самотата, дали тя ще те успокои? А да обичаме, дали накрая ще можем просто да обичаме? И да ставаме просто, за да продължим. И да даваме, за да ни вземат. И да обичаме, за да се превърнем в прашинки. И да сме сами в самотата... и бавно да умираме, докато живеем...