Уморените коне ги убиват, нали?
Да се отказват е присъщо за хората. Да се бориш с живота е трудно. След всяко изпитание губиш надежда, вяра... не виждаш изхода от ситуацията и ти се иска да се откажеш. Това представлявах аз след Раздялата с него. Да, раздяла с главна буква, защото беше драматично и болезнено събитие в моя живот.
След поредния труден ден прекаран в размисли за него се прибрах в нас. Не исках нищо друго освен да бъда слаба, да поплача, да си припомня усмивката, устните, очите му... Да съм слаба в онзи момент ми беше необходимо... След няколко часа прекарани в плач и агония в стаята влезе баща ми. Моето татенца. Единственият мъж, който никога не би ме предал, никога не би ме наранил или изоставил. Той беше неуморно до мен и бършеше сълзите ми. Този път обаче беше малко по - различен. Някак си навъсен. Изглеждаше ядосан, но в очите му виждах болката от моето страдание. Седна до мен на леглото. Прегърна ме, а след това започна да ми говори. Разказваше ми за живота и за мног ...