Тишина. Слухът ми долавя единственo собственото ми дишане. Студено е и виждам как дъхът ми се разтваря като мастилена капка в чаша вода. Правил съм го безброй пъти, правил съм го навсякъде това тренирано откопчаване на колана и разтваряне на ципът на дънките. Механично движение с цел да се освободя от ненужната и отпадъчна жъла течност, събирана в пикочният ми мехур и превърнала се в почти болезнено бреме. Усещам как течността набира сила и тръгва навън, пръстите, с които държа ствола на пениса си, усещат как течността напредва по цялата му дължина за да излети на топла струя и да изкрещи с бълбукащия си тембър: -здравей шибан свят, здравей свобода. И акустиката в тясната тоалетна да подеме нейното ехо. Най-тъпото е, че това, което тя нарича свят е нечистата обществена тоалетна и докато аз наум се смея на глупостта и наивността на собствената си пикня, някой ме изпикава и се радвам на свтободата си в световния кенеф. Тъпата пикня се чувства свободна, вече не е заклещена в корубата на органичния си затвор, притисната от безотраден мрак. Да, излезе и какво от това. След краткия си полет от кожения трамплин се приземи в тоалетната чиния, за да се омеши със хиляди други подобни на нея отпадъчни течности, на които счупеното казанче, не позволяваше да отпътуват по канализацията. Това съм аз, една ненужна течност, попаднала в капана на световната тоалетна, омесена със други подобни на мен и всички бълбукаме, пеним се, вълнуваме се, но в крайна сметка се успокояваме и застиваме в безропотно очакване на звука от гумените галоши на хигиенистката. Ето я, идва. Ще ни погледне, ще изпсува и ще налее кофа с вода, за да ни отпрати в небитието. Ох, какво облекчение. Мускулите ми се отпускат и потъвам в блаженство, докато механично си закопчавам колана на дънките.
© Диньо Todos los derechos reservados