Честно казано, самата идея да ида на някакъв си стаж на другия край на света беше някаква лудост. Както и идеята да захвана да уча езика на дърти години. Но това е друга история. Сега по същество. За да се реша изобщо на такава стъпка посетих най-малко две ясновидки. Едната ми каза, че ще стана лекарка, а другата –човек на изкуството. В ролята на третата влезе новоизлюпеният ми съпруг и ме натири да ходя. Спечелих си конкурса, избрах си фирмата, и заминах. Приеха ме радушно – особено мъжете. Назначиха ми казионни приятелки и отговорен шеф. Приятелките ме водеха всеки ден на стол и ми подсказваха кое е подходящо за вкуса на чужденците. Нито веднъж не познаха. Шефът се зае да ме учи как се смятат прости греди. След ден ме обяви за инженерен гений, понеже безумната формула ку по ел квадрат върху осем хич не ме затруднила.  И счете за излишно да ме обучава повече. Организира посрещално парти в моя чест, на което колегите от отдела имаха право да задават всякакви въпроси.
- Пенчо-сан, в България има ли земетресения?
- О, да, Балканите са най-силно земетръсната зона в Европа! отвръщам гордо аз.
  В този момент усещам люлеене. Най-малко 5 по Рихтер. Но колегите японци и не трепват. Продължават разпита:
- Пенчо-сан, а в България има ли много жени инженери?
- Ами, горе-долу половината са жени, защо?
- Хи-хи-хи-хи ….подхилква се мъжката част.
  Поглеждам въпросително към казионните приятелки, скромно приседнали в крайчеца на масата. Те се правят, че не чуват.
- Пенчо-сан, а в България има ли компютри?
- Има, разбира се. Вече всичко смятаме и чертаем на компютър.
- Пенчо-сан, а ти омъжена ли си? ни в клин ни в ръкав се обажда един по-отворен младеж.
- Да, казвам, от два месеца.
Настана конфузна тишина.
- Но в документите ти пише, че не си!, недоумява шефа.
- Така е, шефе-сан, но тях ги изпратих месец преди да се омъжа.
- Трябваше да ни предупредиш, тихо промърморва той, а от залата се чува едно провлачено”Ееееееее, жалкоооо”.

  Жалко, защото сега не можели да ме водят на засукани кръчми.

  Че какви ли пък ще са тези кръчми? Кой знае какво ги правят жените там. Докато си разсъждавам така, една от казионните дискретно се приближава и ме ръгва в ребрата:
- Пенчо-сан, не е прието омъжена жена да ходи на бар с колегите си. Можем само по ресторанти, и то не до късно.
- Добре, и това ме устройва, Ишии-сан (така се казваше тя). Защо се смееха мъжете преди малко?
- Защото в този бранш жена кариера не може да направи.
- Как така?
  Ишии-сан само се усмихна, и каза:
- Почакай малко, скоро сама ще разбереш.
  И аз зачаках, но внимателно следях кой какво прави. Установих, че цялата работа я изнасяха на крехките си рамене казионните ми приятелки, докато младото мъжко попълнение от университетите откровено дремеше пред мониторите. Така до пет и тридесет, когато удряше гонга за край на работното време. Тогава жените си тръгваха, а мъжете изведнъж ги обземаше неозаптим трудов ентусиазъм и оставаха да работят до по нощите. За което им се плащаха извънредни. Само да уточня, че това беше преди 10-тина години. Сега извънредният труд в сферата на белите якички е разрешен само до един час. Такава била дискриминацията, значи!

  При таз картинка, на мен бързо ми доскуча и се наложи се да обяснявам на шефа, че на прости греди съм се насмятала още в родината, а тук съм дошла да уча челен японски опит. Той се замисли, и предложи да ме премести в отдела за авангардни проекти.

  Там с мен се зае Кани-сан. Много свестен човек. Не ме заби в девета глуха, както обикновено правеха със стажантите от другите страни, не прояви никакви предразсъдъци към пол и възраст, и ми възложи реални задачи. Когато можеше, ме водеше по близките обекти на фирмата, обясняваше ми всичко, изслушваше ме търпеливо.

  Към края на стажа трябваше да изляза с доклад и проект пред ръководното тяло. Напънах се много, от което се появиха първите ми бели косми, проектът си го направих сама, а доклада на японски ми го провери за правописни грешки Ишии-сан. Исках да се представя блестящо, че да разберат те какво значи изучена българка. Ама-ха!

  Денят на моята презентация се превърна в същински триумф! Така ги смаях, че …..спонтанно и единодушно ме поканиха на японска кръчма! От ония, дето не били за омъжени жени.

  Веднага тичам при Ишии-сан:
- Решили са да ме водят на кръчма! притеснено споделям аз.
- Не се стеснявай. По изключение извикаха и мен, така че ще си правим компания.
  Кръчмата представляваше полу-бардак в източната част на Шинджуку (бизнес-центъра на Токио). Отвън – нищо особено. На витрината – аквариум с живи рибоци. Скупчиха се колегите пред него и се облизват:

-Лелееее, колко вкусно изглеждаааа…..

  Вътре ни бяха подготвили сепаре с дупка по средата, в която беше масата. Като насядахме, около мъжете веднага се заизвиваха едни нежни японки, сипваха им горещо саке с рибя опашка в чашата, подаваха им мезето в устите. На жените от компанията – нула внимание. От Ишии-сан разбрах, че ухажването се заплащало като отделно перо в сметката. Демек – дават ти хапчица в устата и хоп, плащаш 10 000 йени отгоре. Не дай си Боже разтривчица по раменете – и това го видях, но не разбрах колко струва…А за другите необявени услуги само се догаждах. За жените такива екстри не се предвиждаха. Затова, видите ли,  не ходели по такива заведения…

  Като се понапиха колегите, Кани –сан реши да държи реч в моя чест. Завърши я така:
- Ако Пенчо-сан не беше омъжена, веднага щяхме да й предложим постоянна работа във фирмата.
Ееее, това вече е прекалено, помислих си аз, но замълчах. После го хванах насаме и му казах колко съм разочарована от случката. Не, че съм се надявала да остана тук на работа, ама все пак, може ли така директно ….ми това си е чиста дискриминация!

  А той, леко се подсмихна, и  ми отговори:
- Истината, Пенчо-сан, е малко по-друга. Жена – инженер, това го има и тук, макар и рядко. Използваме ги  докато са млади, защото са по-съвестни и работливи. Като се омъжат и родят деца, сами се оттеглят. Но ти си сложен случай. Омъжена-жена-инженер-чужденка, която при това говори на родния ни език. Е,  според теб, кой нормален японец ще понесе такъв удар по чувството за уникалност и превъзходство? Не бива така да се разваля комфорта на служителите във фирмата, нали разбираш?

  Разбрах. Оттогава се смирих и спрях да се доказвам на всяка цена. Макар че от време на време имам краткотрайни изблици. Слава Богу, контролируеми.