,,Животът е мъка и болка, и радост…‘‘

          Седемнадесетгодишният Антоан натисна левия бутон на мишката си и затвори програмата за писане на текстове – Microsoft Word 2010. Не му се майсторяха повече стихове в тихата нощ на четиринадесети октомври, през която отново се чувстваше объркан.
          Майка му бе на работа. Четиригодишната му сестричка спеше в другата стая, а татко му лекуваше алкохолната си зависимост в местната клиника, изпълнена с хора, деформирали голите гръбчета на съдбите си.
          Животът доста отрано бръкна с показалец в нослето на момчето, стигна до мозъка му и го напръска със спрея на страданието. Тони, както обичаха да го наричат роднините му, стана свидетел на първата пиянска свада едва когато бе на пет години. Тогава Събчо удари майка му Жана с юмрук в устата, вследствие на което тя изплю червен зъб и припадна.
          Всичко това се случи пред погледа на малчугана, който за пръв път усети здравата захапка на омразата. В мислите му и до ден днешен страшната сцена се повтаряше многократно, но най-кристален в главата му бе онзи кървав зъб.
          ,,Няма нищо, скъпи. С татко си играем.‘‘, момчето не би могло да забрави нестабилните думи на майка си, целящи извършване на благородна лъжа.
          НО ТОЗИ ПЪТ СЕ ПРОВАЛИ…
          ЗАЩОТО В ОЧИТЕ Ѝ СЕ ЧЕТЕШЕ ОГРОМНА МЪКА…
          ,,Не! Те не си играят! Баща ти я бие! Помогнѝ и!‘‘, притеснени мъжки гласове се опитваха да му покажат лицето на истината, но детето бе прекалено неразумно, за да осмисли казаното от тях.
          Минаваха години… Скандалите ставаха все по-чести, кръвта излизаше като цирей по лицето на холния под; ,,игрите‘‘ бяха озвучени от молещия и хлипащ глас на Жана, Антоан растеше и осъзнаваше, че татко бие мама. И те не живеят добре…
          Баба Дими почина от мъка. Седемдесет и седем годишната майка на Събчо рухна под тежестта на всички проблеми, с които синът ѝ я обстрелваше. Възрастната жена така и не доживя да се порадва на своята внучка, чийто очички бяха по-сини от небето.
          На смъртния си одър бабата изрече много важни думи за Жана:
          – Разведѝ се и бягай…
          И издъхна…
          Жертвата на тормоза лягаше и ставаше с тези притихнали слова, вибриращи като опъната струна в челото ѝ. Гнусното тяло на бъчвата със сърце ставаше все по-силно и сито, онези мазни ръце удряха яростно, винените очи бяха извезани от желание за причиняване на болка – деструктивна съвкупност от плът и негативности…
          ДОКАТО…
          – Ще се лекувам! – бяха повратните думи в живота на четиримата. Събчо, след като стана баща за втори път, реши, че промяната е наложителна. Мими гукаше весело в бебешкото си кошче и се усмихваше широко в този намусен свят.
          Жана реши да му повярва. Нейните родители я бяха учили, че в края на тъмния тунел изгрява светлинка, но не ѝ бяха споменавали, че тя може да е на прииждащ влак с подпийнал машинист.
          ,,Надеждата крепи човека. И го вдига от пепелта!'', и това ѝ бяха казали. Умни хора…
          Трудещата се неуморно майка се прибра вкъщи към 23:30 часа, когато кучешките лаеве притихваха. Дланите ѝ бяха черни, сърцето ѝ уморено биеше, очите ѝ трудно се отваряха и затваряха, а краката ѝ бяха натежали. Жана остави чантата, в която носеше храната и водата си, на дървената маса в кухнята и отиде при децата си, които спяха непробудно.
          Мими вече беше на три годинки. Овалното ѝ личице пръскаше симпатична белота, перлените ѝ зъбки заслепяваха, а синьото в очите ѝ можеше да разтопи и най-коравото сърце. Смелата ѝ майка я виждаше с невидим нимб над главицата.
          Тони бе легнал по корем. Одеялата, с които се бе завил, бяха паднали на пода. Жана ги вдигна и върна на мястото им, след което целуна сина си по тила.
          – Колко преживя, лъвчо… – прошепна, изгаси лампата и излезе от тяхната стая. Мракът на нощта обви и нея в ципата на съня…
          Петнадесети октомври. Слънцето надникна от изток, облече жълтата си дреха и се издигна в синия екран над всички нас. Мравките отново тропаха безшумно по земята, тревичките се прозяваха, а птичките чуруликаха порция дневна душевна наслада. Бог днес бе весел.
          Тони се събуди. Момчето, поглеждайки спящата си сестричка, си каза мислено, че денят му е по-цветен, щом тя е до него. Талантливият младеж прегледа ръкописа си от миналата вечер, прилежно оставен на бюрото, но реши, че ще поработи по-късно.
          На вратата им се почука. Жана влезе, поздрави ги погали Мария по бузите и им рече с приповдигнат тон:
          – Мили деца, днес ще имаме изненадващ гост.
          Мими, която току-що се бе събудила, погледна озадачено брат си.
          – Кой? – попита сънливото дете.
          – Ще видите. Хайде, облечете се и елате в хола. Може да дойде всеки миг.
          Позитивната жена напусна стаята, по чиито стени бяха облепени стикерчета с феи, оставяйки малко време за размисъл на отрочетата си.
          НО ТОЙ СЪВСЕМ СКОРО ЩЕШЕ ДА ДОЙДЕ…
          ПРОМЕНЕН…
          И ГОТОВ ЗА НОВ ЖИВОТ…
          – Обуй си чорапките и да отиваме. Ще имаме гост, чу мама какво каза. – Тони помагаше на сестра си, която бе развълнувана и объркана.
          – Доблеее… – момичето правеше тъжни муцунки, които препълваха с ведрина този слънчев ден.
          Когато детето се подготви, хвана брат си за ръка и излязоха от детската. В коридора имаше обувки и якета, окачени на закачалки. Стените бяха боядисани със син латекс.
          Тони отвори вратата на хола и направи път на Мария да влезе. Детето скочи на мекия диван до майка си и отново попита с подчертано любопитство:
          – Кой ще идва?
          – Той всеки момент ще е тук… Търпение…
          ДЗЗЗЪЪЪРРР!!!
          ТОЙ звънеше. ТОЙ бе тук. ТОЙ се върна.
          Антоан излезе светкавично от хола, прекоси коридора и отключи входната врата. Гледката, на която попадна, го зашемети и накара да заплаче навътре от радост.
          – ТаткоооООО!!! – младежът се хвърли в обятията на Събчо, който бе гладко обръснат и прилежно облечен. Мъжът ухаеше на скъп парфюм и Промяна. В главата на Мишо се прокрадна образът на кървавия зъб отпреди години, но сили на щастието го превърнаха в огромна усмивка.
          – Синеее! – няколко капки в очите на Новия Човек набраха скорост за излитане.
          – ТаткоооООО! – пристигна и малката Мими, изпълнена с жизненост.
          – Съби… – гласът на Жана звучеше по-тържествено от всякога.
          – Да, скъпа! – погледна я той над главите на децата си.
          – Успях! – и избухна в сълзи…