11.  Утешения при различни нещастия

(Глава от книгата ми "Бащини съвети и поуки")

Мъдрият и добър човек умее да утешава хората в техните нещастия.

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.  С тези думи Лев Толстой е искал да каже, че на хората могат да се случат и се случват безброй различни нещастия.

Но има и типични нещастия - на всекиго се случва да бъде изоставен в любовта, да бъде ограбен, да заболее, да загуби близък човек.  И, естествено, съществуват типични утешения, които помагат по-леко да се понесе нещастието.

Преди всичко винаги можем да си кажем, че не ни се е случило най-лошото.

В нищо, което ни сполети, не сме сами, нито първи, нито единствени - пише Иво Андрич.  - Да бъдеш обиден от несправедливостта на хората е по-малко, отколкото да си в беда, да си в беда е по-малко, отколкото да си болен, а да си болен още не е да умираш.

А Кузма Прудков казва: ако искаш да бъдеш щастлив, погледни към нещастния!

Когато поради досадно недоразумение или нещастно стечение на обстоятелствата нещо очаквано и приятно не се е случило, можем да се утешим с максимата, че "Всичко, което не се е случило, е за добро!".

Когато някой плаче, може да му се каже: "Защо плачеш?  Нима вече си се смял?"

Алишер Навои има един такъв стих: "Защо ще рониш бисери-сълзи?  Я по-добре за стих ги запази!"

Но понякога на човека се струпва такава мъка, че не може да не се заплаче.  За такива случаи един старец, дядо Тодор, казваше: "На този свят човек трябва да си го изплаче плачът.  Дали ще е по-рано, дали ще е по-късно, трябва да го изплаче.  И аз така мисля - че е по-добре дa му дойде на човека мъчното докато е по-млад, че тогава има повече сили да търпи!"

   Това, което не може да се измени, трябва да се изтърпи. Прав е Ботев, че “Юнакът тегло не търпи!” Но прав е и народът като казва, че не е юнак който бие, юнак е който търпи!” “Терпение - оружие героя, коль выбито из рук оружие другое!

Кой не е познал болката от несподелената любов, от измяната в любовта или от раздялата с любимата?

И кой би могъл да ни утеши по-добре от майката или бащата?

А какви думи намират майките за утешение на изоставения си син или дъщеря?  Нека отново надникнем в народните песни, защото нищо по-мъдро от народната песен не може да има.

Когато момичето е изоставено от годеника си, майката казва: "Мари, луда ли си, та за либе плачеш?  Либе се намира над път и под пътят!"

Или: "Недей да плачеш за него - то има момци и други.  По-хубав ако не найдем, като Ивана ще найдем!"

В обратния случай - когато изоставен е момъкът, майката го утешава: "Недей да плачеш, Тодоре! То има моми и други - по-малки и по-хубави!"

А една жена казва на изоставената си приятелка: "Въобще не бива да ти хрумва, че не можеш без него.  Защото не е така!"

Александър Македонски и той се бил поболял от мъка, че една от наложничките не го обича.  Мъдрият му съветник го упрекнал: "Какво значение може да имат за теб чувствата на една единствена жена, след като ти владееш съдбите на стотици хиляди!"

Мъжете си приличат един на друг като кротушките в реката.  И когато жената осъзнае това, тя вече е свободна! - е казано в книгата "Павилион за жени".  /Шекспир обаче е на друго мнение.  "Ах, колко са различни мъж от мъж!" ­възкликва една от неговите героини/.

Впрочем и за жените може да се каже, че са еднакви като кротушките в реката, и че след като мъжът осъзнае това, става независим от тях.

В някои случаи може да помогне следното: да се опишат чувствата в писмо, върху хартия.  Мъката е като отровата - трябва да я изплюеш! Няма нужда да се изпраща писмото на някого - ­приберете го или дори го скъсайте.  Но когато излеете болката си, тя ще напусне душата ви и ще я освободи за нова обич.  Такова състояние е типично за поетите - когато са "бременни" с някое стихотворение, те не могат да се освободят от него, докато не го напишат; и веднага след това стават свободни за нови идеи, а душата им ­за нова обич.

Много полезен може да бъде и урокът на Овидий в "Лекарство от любов".  Един от похватите, препоръчвани от Овидий, се състои в това - да се нарича недостойният човек с такива думи, каквито заслужава.  Например, ако е жена - ­несправедлива, алчна, жестока, невярна, глупава и т.н., тъй като за всяка жена се отнася поне по някое от изброените качества.   А след като обрисува по този начин истинския образ на своя кумир, човек престава и да го обича.

От всички нещастия, които могат да сполетят човека, загубата на имущество сякаш е възможно най-малкото нещастие.  "Който открадне кесията ми, открадва нищото!", високомерно заявява една от героините на Джек Лондон.  Но героят й възразява: "Който открадне кесията ми, открадва леглото ми, храната ми, любовта ми..."

Понякога човек се измъчва не толкова от фактическата загуба, колкото от това, че се е оставил да бъде измамен.  В този случай утешение може да му бъде следната притча:

Един птицелов хванал две птички и ги продавал на пазара.  Благороден човек дал последните си пари, купил птичките, изнесъл ги извън града и ги пуснал на свобода.  Като отлетели, птичките кацнали на един храст и си казали: "Този човек е благороден, но беден.  А в земята под храста, на който сме кацнали, има заровено имане.  Дали да му кажем това, за да го извади и да забогатее?"  Като чул какво си говорят птичките, човекът им рекъл: "Как стана така, че вие, които знаете толкова много и можете да виждате какво има дълбоко под земята, не можахте да видите мрежата на птицелова?"  А птичетата му отговорили: "Може много да знаеш и всичко да умееш, но когато дойде часът, в който трябва да се измамиш, нито знанията, нито опитът, нито уменията ще ти помогнат!"

Затова, ако бедата дойде, човек не трябва да се измъчва много-много, та да се разболее от мъка, а да я приеме мъжествено и да я понася с търпение.

Но как да се утеши човек, когато всичко е загубено?

Когато всичко друго е загубено, остава бъдещето! Или както е казано в една песен:

- Что от этого следует?  - Следует жить!

Когато човек е победен или унизен, воля и сили да се изправи и продължи борбата могат да му вдъхнат стиховете на Бертолд Брехт "За диалектиката":

"...  Неправдата с твърда стъпка днес крачи.  Потисниците се готвят да властвуват десет хиляди години.  Насилието уверява - така ще бъде, както е сега.  И никакъв глас не се чува,освен гласът на властниците.  А по пазарите експлоатацията се провиква: сега тепърва започвам!  И много от потиснатите казват: "Това, което искаме, няма да се сбъдне никога!"

Докато си жив - не казвай "НИКОГА!"   Сигурното не е сигурно!  Не може вечно така да бъде!  Потисниците са говорили, потиснатите ще говорят! Кой смее да казва "Никога!"  Кой ще е виновен, ако гнетът остане?  Ние!  Кой ще е виновен, ако бъде премахнат?  Пак ние!  Който е повален, да се изправи! Който е загубил, да се бори!  Щом осъзнаеш своето положение, кой може да те спре?  Победените днес са утрешни победители!  И вместо "Никога!", ще стане "Още днес!"

А ето и още някои съвети от Бертолд Брехт:

"Почни от нищото, ти трябва да разбираш всичко.  Ти трябва да поемеш утре всичко в своите ръце.  Задавай въпроси без никакъв страх, другарю! Не се оставяй никога да те предумват, огледай се около теб.  Прегледай сметката, защото ще трябва ти да я платиш!"

И още една негова мисъл: "Макар че борците против безправието са победени, въпреки това безправието няма право!"

С какво бихме могли да се обърнем към някого, който е загубил близък човек?

Когато Александър Македонски умирал от перитонит в пустинята, извикал писаря и му продиктувал писмо до майка си:

".... Последната ми воля зачети - над моя труп недей да плачеш ти!  Не се предавай, майко, на скръбта, че инак ще ми дотежи пръстта.  Изтръгвай се от мъката докрай, на любовта всевишна се отдай.  Небето ясно, сводът чист и драг, недей превръща в чер, гробовен мрак.  Скръбта не пускай в своя дом, недей!  Косата ти от скръб да не белей!  Коси-лъчи не късай, не плачи!  Сбери си силите в юмрук, мълчи!  Не със сълзи на мъдрото лице - ти състрадавай, майко, със сърце.  Защото твоят, майко, тъжен плач, за мен ще бъде най-жесток палач! ...

И още нещо ... сетното е то ...  Най-важното, заветното е то ...  Ковчега ми сковете, но така, че да стърчи едната ми ръка - да стане за поука на онез, които страдат в суета и лест: Шах Искандар, от страст за власт пиян, бе сложил връз света ей тази длан.  Със нея, ненаситен, той прибра под своя трон и суши, и моря.  Ала смъртта би с барабан отбой - скоропостижно си отиде той и празна е дланта на Искандар, подобно лист отронен на чинар.  ...  " /Описанието е на Алишер Навои, а преводът на стиховете на български - от Николай Антонов/.

Когато на Хаджи Баба от Исфахан починал баща му, неговият стар учител, виден утешител, го поел, седнал до него и му отправил следните думи:

- Да, баща ти е мъртъв, но какво от това?  Смъртта не е ли краят на всички неща?  Родил се е, имал е син, минал по пътя си и умрял.  Кой може да направи повече?  Сега ти заемаш мястото му в света.  Ти си младият стрък, който, заедно с милиони други, обещава добра жетва, докато той е напълно узрелият житен клас, ожънат и прибран в хамбара.  Вместо да страда тук от глад и жажда, сега баща ти седи между две красавици, пие мляко и яде мед.  Трябва ли да плачеш за това?  Напротив, обмисли различните причини, поради които трябва да се радваш.  Баща ти можеше да бъде неверник, но е истински мюсюлманин.  Той можеше да е турчин, но е персиец...  Можеше да бъде нечист християнин, а е законен син на исляма...  Всичко това е причина за радост!

Много по-трудно е да се намери утешение за човек, който сам трябва да се прости с живота.

Ето как разсъждава Ефи Брист - млада, красива жена от едноименния роман на Теодоро Фонтане, която трябва да умре - съвсем невинна, изоставена от съпруга си, отхвърлена от обществото, поболяла се от самота и мъка.

- Не ти ли е тъжно, че си отиваш толкова млада? - съчувствено пита майка й, застанала покрусена до леглото на болната.

- Не! - отговаря Ефи. - Знаеш ли, мамо, някога мъжът ми   ми прочете от една книга (той обичаше да ми чете на глас вечер в леглото), как някой си трябвало да напусне по-рано трапезата.  На другия ден човекът запитал един от тези, които останали до края, какво се е случило след заминаването му.  "Имаше наистина някои работи, но ти всъщност нищо не си загубил!" - отговорил приятелят му.  Ето така си мисля и аз за след смъртта - ще има може би някои работи, но човек всъщност нищо не е загубил.

Утешение може да ни бъде и следната максима:  "Не трябва да се отнасяш към живота прекалено сериозно - все едно, жив няма да излезеш от него!"