Сутринта слушах радио. Както всяка сутрин, докато си пия кафето. "Честит вторник" - казаха водещите на сутрешното предаване "кофеин" Тони и Сашо. Честит вторник. От известно време го правеха всеки ден - "честит четвъртък, честит петък". Не им обръщах внимание, струваше ми се смешно. До момента, в който не осъзнах, че редом с иронията и смеха незабелязано се промъква горчивата истина. Как само никога не се замисляме, че всеки един ден, през който съществуваме на тази земя, е едно чудо, един велик подарък, който получаваме. И си заслужава да си кажем "честит вторник". Защото точно днес можеше вече да ни няма, както ги няма безброй други хора точно в този ден, точно в това утро. Никога не знаеш дали днес няма да ти е последният ден. Дали няма да е последният ден на някой твой близък или познат. И така, винаги отлагаме нещата за утре. За това утре, което никога няма да бъде като днес. Казваме: "о, днес не съм в настроение, ще се видя с родителите си/приятелката си утре" или "ох, сега съм изморена, утре ще се разходя в парка, утре ще отида на плуване". Ами ако утре ги няма родителите или приятелите, които си искал да видиш, но не си го направил? Ако теб те няма, за да направиш това, което си искал? Смъртта ни плаши и ние не мислим за нея. По новините непрекъснато чуваме за жертвите на природни бедствия - цунами, земетресения, за хора, решили да сложат край на живота си. Но това е сякаш нещо нереално, нещо, което се случва в друг свят, друго време и на други хора; никога на нас и нашите близки. Докато един ден просто не ти го кажат, докато не разбереш, че някой от тях го няма вече. Сигурно затова не се научих да казвам "Хайде, до утре", а винаги просто "чао". В редките случаи, в които съм казвала на някого "до утре" е било продиктувано от силното желание наистина да има утре за мен и него. Да го има утрето, за да го видя и да имам възможност да му кажа "Здравей". Напоследък обаче често започнах да казвам "до утре". Може би искам да се застраховам, да си резервирам "утрето", наличието на този така ценен следващ ден, който е почти сигурно, че ще пропилея. Да, в голяма част от живота си просто пилеем времето си, сякаш ще разполагаме с него безкрайно. Единственото, за което си заслужава да има утре, наред с неговото пропиляване, е да кажеш "здравей" на близките си, на родители и приятели, а след това да не пропуснеш да кажеш "обичам те". В това е смисълът да има и днес, и утре, и всеки следващ ден. Да можеш да кажеш "обичам те". И горко ти, когато дойде това утре, в което някой, когото обичаш вече го няма, а вчера си забравил да му кажеш "обичам те".
© Цветелина Димитрова Todos los derechos reservados