Сутринта слушах радио. Както всяка сутрин, докато си пия кафето. "Честит вторник" - казаха водещите на сутрешното предаване "кофеин" Тони и Сашо. Честит вторник. От известно време го правеха всеки ден - "честит четвъртък, честит петък". Не им обръщах внимание, струваше ми се смешно. До момента, в който не осъзнах, че редом с иронията и смеха незабелязано се промъква горчивата истина. Как само никога не се замисляме, че всеки един ден, през който съществуваме на тази земя, е едно чудо, един велик подарък, който получаваме. И си заслужава да си кажем "честит вторник". Защото точно днес можеше вече да ни няма, както ги няма безброй други хора точно в този ден, точно в това утро. Никога не знаеш дали днес няма да ти е последният ден. Дали няма да е последният ден на някой твой близък или познат. И така, винаги отлагаме нещата за утре. За това утре, което никога няма да бъде като днес. Казваме: "о, днес не съм в настроение, ще се видя с родителите си/приятелката си утре" или "ох, сега съм и ...