Утринта...

Утринта беше мрачна и тягостна, покрита с мъгла и мраз... Тя се протегна в леглото, котето мъркаше блажено до ухото ù и се опитваше да се намести до нея. Стана и погледна часовника - показваше едва 6 часа. Постави чашата с вода в печката и завъртя копчето... Шумът достигна опънатите нервни окончания в главата ù и тя усети болката още по-силно... Кафето миришеше приятно и беше горещо... Мислите нахлуха в главата ù като неканени гости (ех, как не ги обичаше)... Те я правеха още по-напрегната и неспокойна. Кога щеше да спре всичко това?!... Споменът за предишната вечер се завърна и зачака... Сипа храна в купичката на котарака и седна пред кафето с цигара в ръка... Усещаше живота, който течеше през тялото ù, но сякаш не беше жив... Всяко усещане минаваше, докосваше я, но сякаш оставаше недоусетено, непреживяно, далеч и пусто... В стаята миришеше на свещи и праскова... По масата бяха останали полупълни (полупразни) чаши от вино и разхвърляни салфетки... Дали не искаше твърде невъзможни неща!? Имаше всичко, беше благодарна... Какво искаше още? Отвори компютъра и се загледа. Беше пълен с всичко, но не виждаше нищо... Беше студен, безмълвен и прашен... Зарея се в пространството между буквите... Наоколо беше тихо, само бебето на съседите се чуваше от време на време. Споменът от предишната вечер се завлече по мислите и се пробуди... Стисна я за гърлото, отпусна се и се предаде... Искаше просто да се чувства жива, да умее да се смее, да се вълнува, да споделя, да се слива, да усеща тялото си... Ръцете се плъзнаха по сатенената нощница и се скриха на топло... Той се размърда и се обърна... "Обичам те" - каза тихо и едва разбираемо. Тя се усмихна и се натъжи. Думите звучаха в ушите ù, но оставаха само там... Искаше да ги усеща, да ги споделя, да ги разбира, да ги има... Главоболието не отстъпваше място на нищо друго в момента... Разтвори прахчето в малко вода, разбърка го и го изпи... Отпи от виното (изветряло и кисело). Сгуши се отново в леглото и притихна... Беше събота сутрин - една от любимите ù...