Неделята ми ме посрещна в безсъние и безброй горчиви сълзи. Криех лицето си с ръце, а сподавеният ми плач отекваше в стаята и заглъхваше в дълбините на бездънната ми душа...
В малките часове на нощта се опитвах да събера самочувствието и достойнството си, чувствата си, и всяка една частичка от мен, която те молеше да не си тръгваш...
Колко странно нещо сме хората - отдаваме душата и сърцето си толкова бързо, и лесно, а след това си събираме парчетиите... Даваме си обещание, че ще се грижим повече за себе си, докато не дойде момент, в който срещаме някой като нас (болезнено разбит и наранен), и се влюбваме по - бързо и от скоростта на светлината. Изграждаме същността си наново и започваме да живеем само, и само, за да даваме щастие и любов.
Чуваме вътрешните си гласове, които ни предупреждават, че отново ще страдаме и то съвсем скоро, но пренебрегваме тези неща, и тъй като имаме ужасно много любов за даване се впускаме веднага в следващото "приключение", което ни разказва играта по всички параграфи...
Кафето ми беше горчиво, а мислите ми безсмислени (точно каквато беше и неделята ми); чувствата ми се блъскаха едни в други, и кучетата ми бяха озверели... Бях толкова празна и изгубена, че дори в сълзите си не се откривах...
Отражението ми блъскаше в огледалото и крещеше, а ангелите, и дяволите ми си обявиха нова война и започнаха с кръвопролитията без да се замислят.
Разумът и чувствата в мен, предвождани от червенокосата кучка, се надигнаха също, и някъде там, насред бойното поле, раздърпано, разплакано и ранено скимтеше нежното ми Аз.
В мен цареше пълен хаос.
Думите ми, подобно на ято птици, бяха отлетяли и в мен сега беше настъпила пълна тишина.
Тежеше на душата ми така, както слана попарва света... Беше празна люлката на моето слънце и балансът ми беше нарушен.
Леглото ми беше огромно и празно, самотно, и нещастно (каквато беше и душата ми); завивките бяха попили сълзите ми, а възглавницата едва понесе виковете ми...
Разбивах се в бреговете на мълчанието ти и се давех в дълбините на безразличието ти.
Писането - най-самотното занимание в целия свят...
Безсмислието на неделята ми се влачеше и разтягаше в деня ми подобно на мързелива котка.
Отегчена дори от слънцето, което закачливо играеше с косите ми и целуваше сълзите ми, единствено завивките бяха в състояние да ме прегърнат, и да понесат скръбта ми.
Бях разбита на милиарди парченца, които безцелно се носеха из пространството.
Хаосът в мен надделяваше...
Затворих очи и заплаках.
Как беше възможно така да контролираш мислите и чувствата ми? Откъде знаеше какво и кога да кажеш, за да ме разнежиш, и за да бъда безсилна в ръцете ти? Всеки ден умирах от любов и всеки ден от пепелта на същата тази любов се раждах наново.
Балансът ми беше нарушен (не можех да си представя свят, в който нямаше да те има; свят, в който бях толкова изгубена без теб) ...
"Искам те и имам нужда от теб!" - крещяха демоните ми...
В малките часове на нощта, когато се разбих и разградих на милиарди атоми, и се пръснах из Вселената; когато сълзите ми напоиха земята, сърцето и душата... Чу ли как виках, и как се молех да не тръгваш?! Кошмар, от който не мога да избягам...
Гледах те как си отиваш и знаеш ли, не съм достатъчно силна, за да те пусна...
Послепис: В безсмислието на неделята ми оставям редовете си недописани, надявайки се, че утрото на понеделника ми ще отпрати тъгата ми с думите, че съм заета със щастие...
© Todos los derechos reservados