Неделята ми ме посрещна в безсъние и безброй горчиви сълзи. Криех лицето си с ръце, а сподавеният ми плач отекваше в стаята и заглъхваше в дълбините на бездънната ми душа...
В малките часове на нощта се опитвах да събера самочувствието и достойнството си, чувствата си, и всяка една частичка от мен, която те молеше да не си тръгваш...
Колко странно нещо сме хората - отдаваме душата и сърцето си толкова бързо, и лесно, а след това си събираме парчетиите... Даваме си обещание, че ще се грижим повече за себе си, докато не дойде момент, в който срещаме някой като нас (болезнено разбит и наранен), и се влюбваме по - бързо и от скоростта на светлината. Изграждаме същността си наново и започваме да живеем само, и само, за да даваме щастие и любов.
Чуваме вътрешните си гласове, които ни предупреждават, че отново ще страдаме и то съвсем скоро, но пренебрегваме тези неща, и тъй като имаме ужасно много любов за даване се впускаме веднага в следващото "приключение", което ни разказва играта по всич ...