Питаш ме, защо съм тук? Какво да ти кажа, брат? Бурканът ме докара тук. Или по-точно животът ми в него... Можех ли да си представя, че ще стигна и до това?! Затворен в буркан! Като кисела краставичка. Или още по-зле – като хамсийка, плуваща вътре! Добре поне, че бях сам в буркана. Оставаше и да сме натъпкани петима-шестима добре сложени мъже вътре, в това тясно пространство от квадрат и половина! Всъщност сам съм си виновен...

   Учех и работех. Сервирах в една пицария. Една вечер някаква клиентка ме заговори. Оказа се, че е собственичка на агенция за модели. Покани ме на пробни снимки. Отидох, харесаха ме. Пуснаха ми мухата за големите кинти и... Подлъгах се и зарязах пицарията. Скоро зарязах и следването, в преследване на миража, че ще работя със светилата на светотовната мода. Колко наивен съм бил! Виждах в мечтите си заглавията по сайтове и списания – „Моделът Методиус на световните модни подиуми“, „Методиус в дефиле на Тимо Уайланд“, „Майкъл Корс кани Методиус“... Методиус е артистичният ми псевдоним. Приятелите ми викат Мето Манекена. Какво ми обещаваха от агенцията, а какво получих! Мечтаех за подиумите на Милано, Лондон и Париж, а стигнах до Подуене... Или по-точно до подуенския МОЛ!...

   И ето ме един хубав ден затворен в онзи буркан на първия етаж на МОЛ-а. При това само по слипове. Рекламирах бельото на някаква фабрика в Трявна. Не се смей, брат! Истина е. На кой идиот от агенцията му бе хрумнал този начин за реклама?! А кой пък друг идиот му бе повярвал и си бе дал парите за това?!... Не, не! Не, че има нещо лошо в това да се рекламира, но не и по този начин. Та пред буркана ми се тълпяха само жени. Е, и може би и неколцина мъже, на които отдалече им личеше, че отдавна са преминали на другия бряг. Да, готин съм. Но нормалните мъже не се зазяпват по полуголи други мъже. Колкото и да са готини. Още повече на публично място като Подуенския търговски център. И колко мъжко бельо щях да продам на тези жени пред буркана? Идва, например, някаква лелка на средна възраст. Зяпа плочките на корема ми, изплаква очи. Или може би се чуди как ли ще стоят слиповете под шкембето на мъжа ѝ? Познай дали купува! Подминава магазина с бельото зад буркана. Или пък идва готина мацка, вероятно още ученичка. На кого да купи слипове? На баща си или на гаджето си? Друг път! Залепила се е на стъклото и така ме е зяпнала в пакета, само от време на време хвърля влажен поглед отдолу нагоре към очите ми. Сякаш ми прави фелацио... И си викам „Не! Не мислѝ за това, Методи! Не мислѝ за това! Стани, разходѝ се! Обърни ѝ гръб!“... Не се смей, брат! Хич не е смешно. Остава и да се възбудя пред очите на толкова народ! Добре, че в буркана има един малък тапициран куб. Нещо като табуретка. Нямам право да сядам на него. Но мога от време на време да стъпвам с единия крак върху него, да правя стойки, да напрягам едни мускули, да отпускам други. И поне малко от малко да се прикрия, когато вдигна крак върху него. И го правя, обръщайки гръб на мацката.

   Най-непоносимото е липсата на вентилация в буркана. Отгоре на тавана има малки отвори, но явно не са достатъчни за проветрение. След първия ми половин час вътре започвам да се потя. До края на смяната ми обаче, има още много време. Редуваме се през два часа с Найко. Найко е нигериец, учил-недоучил и той като мен. Знае малко български. Той рекламира белите слипове, аз – цветните. Нормално – „Контрастът продава“, както казва шефката на агенцията. Готин пич е, само дето малко понамирисва. Когато вляза след него в буркана, чувството не е от най-приятните. Не, че не се къпе. Напротив! След всяка двучасова смяна си взимаме душ отзад в магазина. Ама явно и той се поти в този задух. Нищо, свиква се с миризмата. Сигурно и аз му мириша. По-трудно е с флиртовете през стъклото. Свалят ме и жени, и мъже. Жените са къде-къде по-агресивни. Не, че им се връзвам, но някои от тях могат да те изкарат от нерви.

   Ето миналата седмица – идват четири тинейджърки накуп следобеда, когато няма толкова голяма навалица. Хилят се, бъзикат се, мярвам ги с периферното зрение как се наговарят. Наобикалят буркана от всички страни и почват да симулират оргазъм. Накъдето и да се обърна – разгонени ученички, пъшкат, попипват се тук-таме. Майтап си правят, ама аз съм мъж, нищо че съм на работа. А докато съм на работа изрично ми е забранено да гледам посетителите. Е, къде да гледам, когато са ме наобиколили отвсякъде?! В тавана? Рядко го правя, но в такива случаи настъпвам паник-бутона до стъклото. Тогава идва охраната и разгонва нахалниците. Понякога се налага да идва и чистачката на етажа. Тогава, когато по стъкления цилиндър има надписи с червило или флумастер. Най-често това са телефонни номера или следи от целувки по стъклото, но понякога има и по-нецензурни надписи... Българката била срамежлива? Може. Някога в деветнадесети век!...

   Най-кофти е, че гаджето ме заряза заради буркана. Дойде още на втория ден, видя навалицата пред мен и още същата вечер се разфуча и ми постави ултиматум: „Избирай – или мен, или буркана!“ Тогава бях още в еуфория. Толкова много ми се бяха предложили за тези два дни. Тъпанар! Избрах буркана... После съжалявах, брат, ама късно... Да не ти казвам, че и приятелките ѝ всеки ден минаваха да ме проверяват и със сигурност са ѝ докладвали...

   Имал съм всякакви премеждия в тоя буркан. Стъклото, от което е направен е много дебело и тежи... не знам, може би тон, а може и повече. Вдига се нагоре по три метални колони с хидравлика. Естествено, че на ток. И ето един ден писва алармата за пожар, запалила се беше фасадата на МОЛ-а, ако помниш. А захранването на буркана за късмет вързано към това, което се изключва автоматично, а не към аварийното захранване! И... Можеш да се досетиш. Изниза се цялата навалица по бързата процедура, а аз си седя вътре по гащи и няма кой да ме отвори! Призрачно празен МОЛ, часовете се нижат, а аз усещам, че изкрейзвам. Таванът високо. Скачам, скачам, стигам го, ама горе заварена ситно перфорирана ламарина, няма къде да се хвана. Викам си  „Край, Методи! Ще се свариш в тоя буркан като компот от сини сливи!“ А как ми се пикаеше! Не питай! По едно време минаха някакви пожарникари. Те навлечени с огнеупорни дрехи, аз почти по организъм. Гледаха ме като извънземно. Или като ембрион в стъкленица. Един налетя с брадва да разбива стъклото. Ненормалник! Хич не правеше сметка, че отломките могат да ме заколят! Добре, че колегите му го възпряха навреме. Да, ама аз вече се бях изпуснал от страх. Не се смей, брат! Хич не е смешно. Напиках се! Търчи някакъв с брадва и замахва към теб. Ти какво би направил с препълнен мехур?!... После специално пуснаха тока, да вдигнат буркана и да ме освободят...

   Не, не за това съм тук. Друго ме доведе. Или по-точно друга. Има и истински опасно луди. Такава ако те нарочи, спукана ти е работата. И паник-бутонът не помага. Вчера се появи една такава. Нарекох я „Син жасмин“. Като онази откачената от филма. Добре облечена, на средна възраст, но погледът ѝ, ах погледът ѝ... Режеше като оксижен. Седна на една пейка на няколко метра от буркана и заби присвит поглед в мен. Готов съм да се закълна, че дори не мигваше. Тогава още не ме притесняваше. Когато смяната ми изтече, когато бурканът се вдигна нагоре и Найко ме смени, жената тръгна нанякъде. Два часа по-късно, когато отново застъпих на смяна, тя се появи отново, седна на същата пейка и пак заби поглед в мен. Тогава разбрах, че имам проблем... Вечерта, след последната смяна си взех душ, облякох се и излязох от магазина. Тя ме чакаше. Беше ми притеснено, но предполагах, че най-много може да ме нацелува или да ме опипа. Какво можеше друго да ми се се случи? Та виж ме – мъж метър и деветдесет, фитнес-маниак! Тръгнах към паркинга в мазето. Чувах стъпките ѝ зад гърба си, долавях учестеното ѝ дишане, усещах погледа ѝ в темето си... Когато влязох в паркинга, не издържах и се обърнах. В този момент тя ме нападна. Вече бе извадила лютив спрей. Навря ми флакона в лицето и започна да пръска. Беше изненадващо. Дръпнах се назад, спънах се и паднах. Откачалката се наведе над мен и продължи да ме пръска, докато флаконът не свърши. Задушавах се. Инстинктивно се бях прикрил с ръце, но вече се бях надишал с онази гадост... Що не се смееш сега, брат?... Когато газът свърши, започна да крещи и да ме рита. Беше изпаднала в истерия. „Мръсен, ексихибиционист!“, „Изнасилвач гаден!“, „Мъжка шовинистична свиня!“ – крещеше и риташе. И да имаше случайни минувачи, щяха да решат, че аз съм я нападнал. Беше със заострени боти с метални налчета. Виждах ги през кръстосаните си ръце, но не можех да ги избегна. Пазех само главата си, но останалото... Чувах как костите ми хрущят и не можех да направя нищо... После... После светът изчезна... Когато се свестих, бях тук при теб в интензивното... Та затова ти казвам, че бурканът ме докара до тук, брат... Добрата новина е, че поне с него приключих. Кой ще ме вземе повече за модел с това лице? Методиус е в миналото. Край! С него е свършено...

   Само се питам, брат – кое е по-кофти? Да те отнесе лавина, както теб, или да те отнесе едно такова ненормално женище, както мен ме отнесе? И теб те боли, но цял живот ще си спомняш за кефа преди лавината. А аз... Аз завинаги ще си остана в буркана... В буркана на ужаса...

* * *

(23.02.2019) редактирано за протокола - 22.02.2019