Погледнах звездите как блестят - като очите ми в топлата нощ. Самотата ме прегърна като нежния шал, който галеше раменете ми. Вятърът погали косите ми, които затанцуваха бавно. Една сълза целуна устните ми и ми напомни за твоята целувка... пареща, силна... отчаяна. Спомних си всичко, всеки момент, всяко докосване, попило в кожата ми като дамга, всяка дума отричаща и бягаща...
Невъзможно е. Не сега. В друго време. В друг свят. Може би...
Аз бях тихия пристан след всяка твоя раздяла. Аз бях винаги там. Винаги слушах, разбирах, раздавах утеха, макар че нямах за мен.
Понякога забиваше поглед в мен и търсеше, не зная какво... Но аз не бях нея, другата или никоя.
Уморих се. Уморих се да те обичам. Уморих се да те забравям. Уморих се да зидам стени, които ти разбиваше с трясък и после си тръгваше отново. Даже мъката ми е уморена вече.
И аз си тръгнах, затворих врата и ти не ме спря. Не бе готов, не ме обичаше толкова.
Погледнах звездите и знаех в сърцето си, че в друго време... в друг свят... може би...