Телефонът звънна и ме изтръгна от най-интересния момент на съня, което беше непоправимо. Всички се разбягаха и съзнанието ми се изпразни. Отворих очи, поздравявайки деня, сякаш никога не се бях разделяла с него.
Той току-що идваше, стъпвайки на пръсти, ръсейки светлина, която извикваше за живот всичко, което бе притихнало през нощта. Приготвих се за срещата със Слънцето. От вчера бях решила да стана рано – преди изгрева.
Есента бе дошла, но лятото не бързаше да си тръгне и двата сезона влюбено танцуваха, омайвайки всички с прелестта си. Утрото бе хладно. Загърнах се в голямата хавлия и излязох внимателно да не събудя никого. Отидох на мястото, което си бях избрала още от пристигането си тук. То беше по-настрани от хотела. Имаше група дървета, които се преплитаха едно в друго, сякаш си бяха дали среща тук. Седнах и подпрях гърба си на най-удобното. Морето беше гладко като огледало. Беше като онова незабравимо утро от моето пристигане тук, в този живот.
Но днес беше пусто... Не, не беше! ...