През завесите се процеждаше студена светлина, а от пътя продължаваше да се чува ромоленето на дъжда. От няколко дни не беше спирало да вали, но сега беше доста приятно. Стояхме вкъщи и си почивахме. Бялата ѝ кожа имаше същия израз като времето навън – някак твърде спокойна за бурята, която бушува вътре в нея.
Двамата лежахме на светлите чаршафи; аз бях отхвърлил работната си риза, а тя лежеше така, както я бях оставил преди няколко часа. Изведнъж тя се събуди и се обърна:
– Как мина? - попита тя сънено... този въпрос ми дотягаше напоследък. Не знаех какъв задоволителен отговор да измисля. Всеки нормален отговор, който можех да ѝ дам, щеше да бъде пропит от рутина и безсмисленост за нея.
– Знаеш ли, мисля, че трябва да ти сготвя нещо! Искаш ли? – не бях готвил нищо напоследък. Идеята ми се стори подходяща.
– Съгласна съм, ти върви, аз ей сега ще дойда.
В повечето случаи готвех аз, но от няколко дни нямаше нищо. Поставих чайника и завъртях копчето, беше закуска. Кухнята ни беше нещо като ...