През завесите се процеждаше студена светлина, а от пътя продължаваше да се чува ромоленето на дъжда. От няколко дни не беше спирало да вали, но сега беше доста приятно. Стояхме вкъщи и си почивахме. Бялата ѝ кожа имаше същия израз като времето навън – някак твърде спокойна за бурята, която бушува вътре в нея.

Двамата лежахме на светлите чаршафи; аз бях отхвърлил работната си риза, а тя лежеше така, както я бях оставил преди няколко часа. Изведнъж тя се събуди и се обърна:

  – Как мина? - попита тя сънено... този въпрос ми дотягаше напоследък. Не знаех какъв задоволителен отговор да измисля. Всеки нормален отговор, който можех да ѝ дам, щеше да бъде пропит от рутина и безсмисленост за нея. 
  – Знаеш ли, мисля, че трябва да ти сготвя нещо! Искаш ли? – не бях готвил нищо напоследък. Идеята ми се стори подходяща.
  – Съгласна съм, ти върви, аз ей сега ще дойда.  

В повечето случаи готвех аз, но от няколко дни нямаше нищо. Поставих чайника и завъртях копчето, беше закуска. Кухнята ни беше нещо като малка гарсониера в голям апартамент, но приличаше повече на асансьор с мивка и прозорец.

  – Колко е часът? – тя излезе от спалнята, беше навлякла моята риза. Която ѝ стоеше като по мярка. На нея просто всичко ù стоеше така, винаги ѝ отиваше. 
Аз се усмихнах и ѝ отговорих леко.
 – Девет и половина сутринта е. – тя беше грабнала една ябълка отнякъде. – Не ми отговори вечерта, – казах аз - кога ще ходим да видим Папи?
 – Заета съм до края на месеца, а след това трябва да пътувам. Не може ли да го отложим още малко? 

Тя винаги беше заета, дори по-заета от мен – аз поне намирах време да си почина малко, тя пътуваше постоянно. Погледите ни се срещнаха. Не съм сигурен какво се случи. 
Ризата беше нова, но я разкъсах с лекота. Поставих я на леглото. Все още се любехме, както едно време. Когато свършихме, аз останах на леглото, а тя излезе от стаята, този път гола. Чух едно прищракване в кухнята, после дъждът се усили. Тя започна да се облича. 

Шосето беше мокро. В болницата имаше много работа. Няколко счупвания, разрези и прободни рани. След няколко часа отново заваля, този път по-силно. Вечерта, иизлизайки си помислих, че ще ми трябва ново палто. Тази есен беше още по-студена от предходната. А зимата идеше. 

Вкъщи нямаше никого. Тя сигурно щеше да се върне след няколко часа,  когато аз или щях да съм заспал, или да си лягам. Реших, че няма да я чакам. Взех си една книга от лавицата и зачетох. 

***