Загубих се в горите над село Балша.

Аз често се губя, дори в София, дори в познати райони. Губя се, защото на моменти се се разсейвам така,  че се увличам в мисли, вдълбавам се в себе си и околният свят изчезва напълно. Разходките се превръщат в безцелно бродене и единственото, което придобива значение е самото хаотично движение, защото е в синхрон с рошавите ми, разнопосочни мисли.

В този горещ съботен ден, пожелах да се загубя умишлено. Затворих очи, поставих пръст върху картата на България и съдбата избра Балша. Идея нямах що за населено място е това и какво изобщо има да се види там, но кой съм аз да споря със съдбата? Стегнах раницата и заминах, с цел да се загубя.

Там където започва село Балша, свършва Софийската котловина, а там, където свършва Балша, започва Стара планина. Полуполе преминава в полупланина, плавно, нерязко от равни обработваеми земи към гористи хълмове, чиято къдрава траектория постепенно повишава надморската височина и се губи надалеч в синьосиви върхове. Легенда разказва, че селото е кръстено на една от дъщерите на цар Самуил, която отказала да приеме турска вяра. Дали е вярно не знам, разказа ми го една баба без зъби в магазина на селото, откъдето си купих цигари, но е достатъчно драматично, за да го запомня. Падам си по драми, поне така ме обвинява един приятел. Над селото, има манастир. Не го посетих, защото знае ли се, там, зад стените му, може да се намеря, а да се намеря преди да съм се загубила, би било ужасно нередно.

Хълмчето над селото не е особено стръмно, но се задъхах. Явно съм загубила форма, защото пътечката бе доста приятна и сенчеста. Вие се по серпентина нагоре през борова гора, чието свежо ухание изпълва с въодушевление и живот една изтерзана  градска същност. Ядосах се на себе си – пуфтя като парен локомотив! Спрях, поех дълбоко въздух и като в часовете по аеробика,  широко разтворих в кръг ръце, за да отворя максимално гръдния си кош. Концентрирах се в дишането си, наложих му ритъм – мощно вдишване и нежно издишване. Понесох се нагоре в по-добър синхрон. Напрягах мускули и дишах, изкачвайки се по нанагорнището. По едно време се слях с пътеката. Тя започна да се движи, не аз, не чувствах вече усилие от катеренето, пое ме невидима сила и ме автоматизира изцяло - все едно бях на лентата на Орлов мост, която те носи сама до Софийския университет.

Пътечката ме донесе до една полянка. Превъзходен папрат! Здрав, силен, светлозелен! Туфите  му почти бяха превзели поляната и бяха толкова високи, че хвърляха великолепна сянка. Поседнах до една туфа и ахнах! Тук имаше стотици пеперуди! Това ли бе тайната на красивия папрат? Кой на кого помагаше, кой кого вдъхновяваше за живот? И двата симбионта извличаха полза от съвместното съществуване май, защото и пеперудите, и папратта изглеждаха удивително. Докато се любувах на гледката, една пеперуда кацна на палеца на едната ми ръка. „Много си смела”й казах аз и  размахах силно палеца си със садистичното самодоволство на по-силния. Тя обаче не излетя, остана непоклатима на ръката ми, което ме впечатли. Пеперудата не се страхуваше от мен, защото крилете й даваха самочувстие и сила. Във всеки един момент, тя можеше да отлети, но очевидно не искаше, защото бягството й бе лесно постижимо, а възможността  да може да остане, за да проучи, бе изкусителна  . Защо тя остана, не разбрах. Бях й интересна или може би  я привличах с цветните си дрехи или с  някаква особена  миризма… Помислих си, че може би ме възприема като огромно цвете, но в същия миг са засрамих от нескромната си мисъл. За каквото и да ме е харесала, реших да не я гоня. Тя хвръкна и кацна на рамото ми, което възприех като знак да продължа похода си и да я поразходя. Замечтах се и си представих бъдещия си живот с тази пеперуда – как нощем заспивам, а тя каца на специално поставена за нея ваза със свежи цветя, а сутрин заедно отиваме на работа. Колегите в офиса щяха да се побутват при гледката, но на нас нямаше да ни пука кой знае колко и щяхме да сме си заедно. Дадох си сметка, че не знам нищо за пеперудите, ама наистина нищо – съществуват ли домашни пеперуди, с какво се хранят, кога умират, какво да я правя през зимата… Май имаше едни такива ферми за пеперуди по зоомагазините, реших да поразровя и нета, да науча повече. Стана ми леко на душата, почувствах се щастлива заради новия си приятел и някак отвътре ми дойде да запея. Отпуснах глас и запях една руска песничка за пътешественици. Явно е било голяма грешка, явно гласът ми звучи страшно за една пеперуда, защото тя не можа да понесе това ново проявление на личността ми и излетя. Зарея се в небето и изчезна, в обратна посока. Сигурно се върна при папратта. Все пак тяхната симбиоза е с по-дълга история, а нашата кратка връзка беше просто приключение. Неприятно ми стана, но не се оставих на лошото настроение. Още една среща - раздяла, какво толкова, не е последната, нали това е важното.

Изкачих хълма. Билото е потънало в боров лес. Гората бе славно подредена в редици, беше разреждана, прочиствана и грижите на лесничейството се забелязваха. Беше частна гора, всъщност, имаше табелки с дати за сеч, информация за собственика и дърварите. През седмицата тук очевидно кипи небивал труд. Сега обаче, в гората бях единствена. Тук-там имаше следи от човешки крак – забравена дреха, бутилки с вода и чанти със сечива. Работно място на открито, офис под дърветата - доста примамливо изглежда в градските ми очи. В гората имаше хранилки за дивеча, а на малки, вътрешни за леса, полянки растеше овес, от който животните похапват на воля. На самото било има ловна хижа, което показва, че районът е доста посещаван от ловци.

Реших да не се връщам по същия път обратно, а да потърся пътеки напред и надолу, с цел да обходя цялата околност над селото и да направя пълен кръг, при завръщането си в него. Бях се качила по един хълм и бях преминала безгрижно по билото над  два други хълма, разделени един от друг от стръмни дерета. Продължих смело напред, като реших да се спусна по последния от поредицата хълмове и да вървя, вече долу, през полето към селото.

Пътеката се превърна в коларски път. Преминавах през малки келяви широколистни горички, слънчеви полянки и постепенно слизах. Внезапно пътят стана асфалтов. Помислих си, че бързо, бързо ще се спусна до подножието, при този хубав път и започнах да почивам повече, за да удължа разходката. Беше горещо, водата ми привърши, но не се безпокоях, предполагах, че до час ще съм в селото и ще пия ледена кола. И изведнъж пътят свърши. Стигнах порта, ограда с бодлива тел и табели -  „ Преминаването забранено”, „Внимание! Стреля се без предупреждение”. Военни! По дяволите, къде се набутах… Явно е поделение, но дали е действащо или не, не пожелах да проверя и реших да заобиколя. Да, но мисията се оказа невъзможна, защото площта на поделението се оказа доста голяма и колкото и да се опитвах да намеря път надолу, неизменно стигах до бодлива тел… Не посмях да се провря и да премина през забраненото, макар че сигурно щеше да е щуро изживяване…

Върнах се обратно на билото с намерение да се спусна по другия хълм. Изкачих се. Спуснах се. Донякъде. Първоначално беше лесно, пътят бе разкошен, по един горски своеобразен начин – широк, изравнен от колите, сенчест, ограден от зрели къпини. Но после започна да тревясва и колкото по-надолу слизах, толкова по-тесен ставаше и непроходим, като накрая напълно изчезна. Озовах се в душно дере, обкръжена от непроходим храсталак. Растителността бе толкова гъста, че преминаването се оказа абсурдно. Ниско долу се разпростираха къпини с невероятно дълги стебла, увити около трънаци с остри бодли, които разраняваха ръцете и краката до кръв и заедно с високите акации се сливаха в дива, девствена гора, която прекъсваше връзката на планината със селото. Бях по къси гащи и потник, издрах се здравата, плувнах във вода от напрежение и задух и в крайна сметка се отказах. Разбирам принца от приказката за Спящата красавица, който е победил гората, преминал е непроходимото, за да стигне до двореца с хубавицата. Той е бил мотивиран, победата му е означавала много. А аз, ако се бях издрала и изтощила до смърт в това дере, какво щях да спечеля? Себе си? Победител в Балша? Пирова победа…

 Върнах се обратно, нагоре. Трето изкачване за деня, при денивелация от 500-550 м или иначе казано, все едно бях изкачила Голи връх на Витоша. На билото рухнах. Нямах вода, бях изморена, обезсърчена, потна и гладна. Чувствах, че кръвта се съсирва във вените ми, дотолкова бях обезводнена. Беше вече пет часа следобед. Не можех да продължа без вода, а не можех и да остана в гората без връхни дрехи, светлина, подслон и храна. Реших да се върна обратно по пътя, по който бях дошла, като разчитах на ясна лунна нощ и бели камъчета, които да осветяват пътеката. В една от келявите горички, разпръснати хаотично по билото бях видяла джанка. Поставих си я цел. Малките жълти плодчета бяха вода, храна, живот. Стегнах се, изправих се и потеглих обратно. Господи, каква радост за тялото и душата бе тази джанка! Леко стипчива и кисела, в същото време сочна и хранителна, освежаваща и вдъхваща сили… Нахраних се, доколко успях да поема, натъпках и джобовете си – не бе ясно какво щеше се случи до края на деня…

Замръкнах в гората. Боровата гора е мъртва гора. Светлината и през деня едва се процежда, а през нощта е тъмно като в ада. Страшно е. Много бе тихо, чувах стъпките си, осъзнах своята безпомощна самота. Да се загубиш в Балша… Този път надминах себе си в старанието да се усамотя. Нямах в себе си телефон, той бе вкъщи, нарочно оставен, за да не пречи. Хрупах джанки, вървях и си мислех. Защо изпитвам страх? От тъмното, от факта, че сам сама в гората? Не съм ли част от тази природа, не ли тя моя люлка, първородна майка-дом? Защо не се чувствам уютно, а като натрапник-турист, който предизвиква непривични за горските жители реакции? Синхронът липсва изначално у хората или при мен е така, защото съм продукт на градската среда и гората не е мой дом, била е, някога отдавна, но вече не е. Връщам в люлката си, за да почерпя сила и вдъхновение, но с намерението да остана малко и след почивката за ума и сърцето, да се върна обратно, към средата, която не спирам да обобщавам в същото време като лоша, немоя и вредна. Конфликтът да остана или да замина се разрешава винаги в полза на заминаването. Гората ни приема дружелюбно, не ни пъди, но въпреки това е чужда за нас, защото ние вече сме гости, не обитатели. Ние, градските хора бягаме уж назад към природата, но не бихме били в състояние да оцелеем там сами, завинаги. Рано или късно ще слезем в селото. Уж за нещо, но всъщност за всичко. А когато слезем в селото, ще продължаваме да бленуваме завръщането си, обратно в гората.

Нищо не виждах, движех се бавно, по интуиция, стъпвах внимателно. Подухна ветрец, гората зашумя и захладня. Защо не се взех връхна дреха, що за глупост направих… Започнах да си мечтая за топъл душ, бифтек с картофки и легло с чаршафи. Невероятно. Дойдох, за да подредя мислите си и го направих, но подреждайки ги ги насочих към битието, от което бягам.

Край. Видях светлинките на Балша и чух музика. Малко село, но явно кръчма има. Никога преди не съм се радвала толкова на изпълненията на Василис Карас. Гледката от баира към Софийското поле е невероятна! Милиони малки светулки-прозорчета премигват и примамват уморените пътници да ги достигнат. Просторно, населено, живо, дори през нощта. Полето кипеше от жизнерадостност, обляно в светлина. Нощта размиваше границата между него и небето с безброй звезди, които бяха прекрасни, но далечни и бледи, съпоставени с близката топлота на земните хора-звездици. Жадувах тази топлота в момента, не исках повече усамотение и дистанция.

Прибрах се без повече произшествия, преди да настъпи полунощ. Преядох с пържени картофи и синьо сирене и заспах щастлива. Беше интересно, екстремно и запомнящо се загубване. Радвам се обаче, че се намерих, в крайна сметка.