Той никога нямаше да е мой изцяло... Знаех го! Мразех го заради това. Мразех и себе си заради глупавата си слабост... мразех се, че чувствам...
Тишината, която кънтеше ударно с нашата песен... Тази , която той мразеше. Влудяваше се всеки път , когато му показвах, че познавам всяка частица от него... Недоумяваше как нахално съм нахлула в същността му, която той така ревниво пазаше от всички...
Обожавах гласа му, когато имаше желанието да ме убие. Говореше с особена страст... ледът, който се сипеше от устните му, ме сгряваше по странен начин...
Никой не ме е карал да изтръпвам така...
Кристални капки по ледената повърхност на душата ми...
Стопяват се...
Падам, а той е стъпалото, което ме спъва всеки път.
Не се отказвам и опитвам отново, и отново...
Хлъзгаво.
Огледално.
В мен... в него...