*Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна

  Училището, в което работя, е на 30 км от града, но всъщност пътувам по 50 км в едната посока, защото превозвачът удължава разстоянието със специална екстра – посещаване на съседна дестинация. Човекът държи да ни запознае с аромата на селото, като минаваме по направения по европейски проект асфалтов път, който кравите минират всяка сутрин с кафеникави тортички. Ето го – идва – мексиканският автобус с балкански ритми. Така го кръстих аз, а колегите ми направиха фразата крилата. Син „Мерцедес“, който бълва чернилка. Покривът – с багажник – като в ония мексикански филми, в които пътниците превозват кози и кокошки на „горния етаж“. Естествено, без климатик през лятото и без парно през зимата. Но с работеща CD уредба. И като се захващат ония ми ти ритми, та по целия път. Нецензурните думи се набиват в мозъка ми. На молбата ми да намали звука, шофьорът завърта копчето в противоположната посока. Сещам се как дъщеря ми ме иронизира: „Мама уж не слуша чалга, а пък знае текстовете на всички песни“. Клатя се на последната седалка като пасажер на борда на презокеански лайнер при вълнение от пет бала. След 40 минути лавиране в пространството достигам заветната спирка.

   Училището е близо. На двора гладни кучета тренират скок височина и се опитват да отнемат закуските на учениците. Децата ускоряват крачка и вдигат ръцете си, държащи баници, пици и дюнери. Домакинът, с дезинфектант в ръка,  бди на стълбите като церемониал майстор по посрещането и изпращането. Дежурният учител опира пистолета термометър в челото ми, а аз придърпвам маската към носа си. Влизам в разбунения кошер пчели. Учениците от сутринта са разгневени и ръкомахат заплашително. Поглеждам ги строго и се добирам до учителската стая, където преподавателите в борба за надмощие се опитват да се надговорят. Правя си кафе и се окупирам с тетрадки и учебници. Вече свикнах да бъда страничен наблюдател, а не главно действащо лице във филма на живота си. Темата на днешната серия е квалификация на педагогическия персонал. Коментират се кредити, такси, нощувки. Не надавам ухо, защото ми предстои болнично лечение. Пък и кредити си имам достатъчно от други обучения. Да, ама не, как може да ми се размине? Недоволни ръководни кадри отсичат, че отцепилите се от колектива ще бъдат таксувани по двойната тарифа. Къде е правото ми на избор в „демократичното“ ни общество? Ако преклоня главица и дам въпросната сума, ще плюя на принципите си. Ако започна битка срещу вятърните мелници, ще стана аутсайдер...

   Нямам първи час. Слизам в медицинския кабинет и се оплаквам от гадене и главобол. Лекарката, която е лечител и на моята душа, освен на физическото ми тяло, цъка угрижено и пише нещо. Сгъвам листчето и го прибирам в чантата си. Като сън минават останалите часове от деня в очакване да пропътувам обратния път до града и да вляза в първата аптека. Аптекарката нервно ме наставлява: „Госпожо, сбъркали сте мястото!“ С недоумение вземам листа и чета: „Малко уиски и релакс. “ Навеждам глава и излизам навън. Оглеждам се и установявам, че съседното помещение е кафене. Сядам на закътана маса, оставям палтото и чантата си на свободния стол и стриктно изпълнявам предписанието на медицинското лице. Въртя „рецептата“ в ръцете си, а спомените като от книжна фунийка се изсипват. Историята – лъжа, литературата – и тя. Водя пререкания със себе си изведнъж се сещам, че утре е Денят на народните будители. Ценностите са изместени, а учителите сме колебливи, апатични и нежелаещи да преодолеем ограничеността си. Чувствам се гузна, че роптаем за морала на днешните ученици, който всъщност е продукт на нашето възпитание, на личния ни пример. Не съм потомка на Балканджи Йово и не мога да остана непреклонна като него, когато вината ме притиска: „Даваш ли, даваш, учителко Х-ова, да те накажа?“ Отговорът е ясен: „Море съвест моя, глава си давам, за допуснатите грешки съжалявам!“.

   50-те милилитра не ме ободряват. Решавам да пия още едно и оттук нататък да не бъда част от системата... 

Х-ова, старши учител,

с безропотен четвъртвековен педагогически стаж