В нощта на раздялата

В НОЩТА НА РАЗДЯЛАТА

"Ако можеха до говорят " Йордан Йовков

Родопа планина. Няма българин, който при самото споменаване на това име да не почувства умиление и възторг от спомена за прелестните й хълмове и дефилета, тучни ливади, омайни борови гори,  полегатите заоблени върхове, мълчаливи свидетели на историята ù...

 Може би тя е най-гласовитата наша планина, Звукът на чановете, вплетен в този на гайдата, сякаш отлепя човек от земята и там някъде, още по-високо,го издига родопската песен, която и днес се рее в космоса.

Вечер бе. С настъпването на нощта от съседните хребети се спусна ароматът на стотици билки, които опияняват и омагьосват човека. Луната изскочи  иззад близкия хълм като огромна огнена пита и озари цялото село. Сякаш  да помогне на закъснелите труженици по-лесно да се приберат по домовете. Както винаги, забързани стопани подкарваха животните към къщи. Но тази вечер някои от тях бързаха повече от обикновеното.

Причината за това беше Юсуф, който с цялото си семейство утре щеше да ги напусне и да поеме пълния  с неизвестности път на имигранта.

Дълги дни и безсънни нощи  му костваше този избор. Но в крайна сметка той и жена му  решиха, че си струва, че всичко това го правят в името на трите си деца.

Голяма е притегателната сила на Родопа планина. Трудно може човек да се откъсне от нея И може би затова сякаш тази нощ беше още по-необикновена.

Нощта на раздялата.

Някой беше казал, че всяка раздяла е  една малка смърт. Може би умира нещо вътре в човека. Умира без той да го разбере и същевременно друго се ражда, което да заеме опразненото вече място. Иначе човек би опустял нацяло.

Работни и трудолюбиви хора бяха Юсуф и жена му. На трудолюбие бяха научили и трите си деца още от най-ранно детство.

Преди време той беше вдигнал триката къща, пълна сега с роднини и приятели, дошли да го изпратят. Дълга бе  раздялата, както и дълъг щеше да е пътят им.

Да, друго си е да тръгнеш към някоя европейска страна, друго е да прехвърлиш океана и да стигнеш Америка.

Весела глъч се носеше надалеч. Весели бяха гостите. Весели, но същевременно и някак тъжни, бяха домакините. Отвсякъде се сипеха от хубави по-хубави пожелания. И въпреки че бяха искрени и чисти, те не можеха да се преборят с онази невидима сила, свила сърцата на заминаващите.

Изпращането беше в разгара си, когато силни удари по  дворната врата накараха гостите да замлъкнат. Едва тогава ясно и отчетливо се чуха викове, съпроводени от дълго и отчетливо цвилене на кон.

Вратата на двора се разтресе за пореден път.

В същия момент при домакините притича техен съселянин.

- Юсуф, Юсуф - запъхтяно извика той. - Конят ти се ще пребие! Какво му стана... Скъса се, избяга, а сега се блъска във вратата... не можем да припарим до него...  -  разтревожено нареждаше човекът.

Десетки очи затърсиха стопанина. Нямаше го.

***

Няколко дни преди заминаването Юсуф беше продал коня си на свой съселянин. И сега, с първото изцвилване, той го позна. Нещо заседна в гърлото му, като че огромна стяга притисна гърдите му.

- Жена, нека го отведат, аз не мога да сляза сега... - каза той.

Бързо взе стъпалата за горния етаж, където имаше килер без външни стени. Влезе вътре и остана сам с мислите си.

Като филмова лента се завъртя  животът му с любимия кон. Спомни си как го беше взел като малко конче. Как го научи да оре, да влиза във впряга, и още,  и още... Та той му беше и другар и пръв помощник във всяка една работа...

Запуши ушите си, но и тук, в глухата стая, го настигна цвиленето, тропотът  и суетенето  на хората отвън.

“Не може така!” – рече на себе си Юсуф...

Слизайки на двора, взе комат хляб - така правеше винаги, когато отиваше при своя гривест приятел.

Почти всички гости бяха излезли на улицата и наблюдаваха  как неколцина мъже държат здраво коня и го теглят към къщата на новия му собственик.

Мъжът обясняваше възбудено на насъбралите се:

- Цяла вечер беше  неспокоен, скачаше, цвилеше, не зная как скъса повода, прескочи оградата и... ето го тук. Блъска се във вратата, ще се утрепе! Извинявайте, че ви вдигнах от масата... – добави той виновно. А къде е Юсуф, да  си вземем довиждане. Хубав кон ми продаде!

- Ето ме – чу се приглушен, сякаш далечен глас.

Всички погледнаха натам, отдето дойде гласът. Да, това беше Юсуф, но гласът сякаш не беше неговият. А и той самият стоеше встрани от тях. Някак странно. Ръцете му бяха отпуснати,  като че опираха земята... В дясната се белееше нещо.

Гледаше, но сякаш не виждаше хората, които дърпаха коня. Викове се смесваха с цвиленето. Трудно можеше да се отделят силуетите на хората, приличащи на безформена маса, вкупчила се около коня. Луната се отразяваше в изпотения му, мощен гръб. А той пристъпяше едва - едва – извил глава към Юсуфовата къща. Още малко и щяха да се загубят зад ъгъла на улицата...

Юсуф не можа повече да издържи. Мъчително и бавно си пое въздух и... изсвири късо, както винаги, когато го викаше. Но сега звукът излезе приглушен. Дори не успя да надвие шума от насъбралите се хора. Юсуф преглътна и примирено отпусна рамене.

В същи миг конят изцвили високо и продължително. Изправи се на задните си крака и отхвърли мъжете, които го водеха. Със стремителен галоп се впусна назад.

Настана огромна тишина. Даже вятърът сякаш спря. И щурците замлъкнаха. Чуваше се само тропотът на коня. Той препускаше като хала към Юсуф.

Хората наоколо изтръпнаха. Дали ще успее да спре? Може би в изблик на радост щеше да го прегази...

Но ето, че той спря така, че сякаш се сля с него.

Сякаш някаква невидима сила свърза два свята за миг в едно цяло!

И така, че тази същата сила озари отвътре и сърцата на събралите се изпращачи.

Юсуф поднесе към устата му комата хляб.

Но конят даже не го и помириса.

Завираше главата си ту под дясното, ту под лявото му рамо.

Човекът изпусна хляба.

И го прегърна.

Насъбралите се наоколо не забелязаха как сълзите, които се стичаха по бузата на Юсуф, падайки  се сляха с друга една сълза, много по-голяма...

Високо горе, някак странно и меко, луната се усмихваше.