В думите му намираше утеха. Те бяха способни да излекуват раните в сърцето ù, те я връщаха към живота. Преди. В този момент всичко беше различно.
- Остани с мен. Нужна си ми… - шепнеше той. Бледи проблясъци на светлина. Някакво странно чувство, сякаш съзнанието ù се отдалечава, сякаш пътува надалеч. Затвори очите си. Имаше усещането, че не може да ги контролира повече. Духът напускаше тялото ù.
- Обичам те.
Оставаха им броени минути заедно. После тя щеше да се пренесе в друг свят, щеше да започне нов живот. Ала той щеше да остане тук. Трябваше да продължи живота си без  нея.
- Трябва – каза тя и стисна ръката му колкото силно можеше.
- Да, ти трябва да живееш! Трябва да останеш при мен. Трябва да сбъднем мечтите си – говореше през сълзи той. – Помниш ли, миличка? Нашите мечти… - думите му се губеха. Не всички достигаха до нея. Но тя помнеше. Помнеше как прекарваха всеки ден двамата, как се смееха, как мечтаеха да бъдат заедно до дълбоки старини. Спомняше си всяка целувка, всяка прегръдка… Помнеше всичко. Никога нямаше да забрави любовта им. Дори и след смъртта.
Тя умираше. Знаеше, че сега отива на друго място, за което всеки казваше, че е по-хубаво от това. Но винаги най-хубаво е там, където е любимият ти човек. Щеше да го чака. Надяваше се, че някой ден, в някой друг живот отново ще бъдат заедно. Погледите им отново ще се срещнат, раждайки усмивка. И всичко ще бъде дори още по-хубаво от преди.
С мъка отвори очите си и за миг зърна красивото му лице, обляно в сълзи. С последни сили прошепна: „Обичам те“. А после всичко изчезна – болничната стая, неудобното легло, на което сега тялото ù лежеше безжизнено, парещата светлина от силната лампа и… той.
Тя се усмихна. Този свят беше по-хубав. А нейният любим щеше да дойде съвсем скоро.