Той се прибираше от работа. Цял ден бе очаквал този миг, когато удовлетворен от това, че е бил полезен щеше да влезе в своя дом. Младият мъж вървеше бавно. По цялото му тяло се разливаше онази приятна умора, която събличаше в края на деня. Не бързаше. Знаеше, че някъде на края на дъгата улица щеше да срещне свой верен приятел. С когото се виждаха всеки ден. Поглеждаше си часовника и се усмихна, когато видя залеза, старият другар, с когото си споделяха всичко. Залезът забавяше своя ход и спираше малко над отсрещния хълм. Кратко, но достатъчно, за да си кажат как е минал денят на всеки от тях. Мъжът каза:

- Знаеш, не обичам да се оплаквам, но и днес беше много топло. Доста се изпотих. Изморих се. Но пък ми олекна на душата, защото бях зает. И ти, може би искаше да ми се порадваш, не се скри цял ден, а раздаваше лъчите си без мярка. Не ти се сърдя, защото приятелите са за това да споделят топлината. Но пък съм се събудил преди да изгрееш и се наслаждавах на първите минути на светлината на деня. И сякаш цялата обич на този свят бе събрана в чашата с кафе. Радвах се на всеки миг, защото знам, че човек не бива да се отказва от подаръците, нали са от сърце и за радост. Всеки мой ден е подарък. И колко щастлив трябва да е човек и благодарен за това, че има шанса да получава различни подаръци, нали ден с ден не си приличат. Отидох на работа. Докато работих си мислих за всичко, което ме докосва в този живот. И за любовта. И за тъгата. И за това, дали заслужавам това, за което мечтая. Дали ще мога да понеса щастието, когато ми се сбъднат мечтите? И окрилен от вяра и надежда, аз работех и създавах с ръцете си красота. Не усещах как минаваха толкова часове в изморителен труд. И ето ме сега пред теб. Вече не си толкова горещо и мога да те погледна в лъчите. И да те изслушам, с благодарност, че ми позволи да ти споделя моя ден!

Залезът, побутван от идващата вечер, която го подканяше да се прибира, се подпря изморено на лъчите си и каза:

- И аз свърших много работа днес. Събудих света. Ако знаеш, колко е трудно да се угоди на всички. Един искал да спи още, друг да не ходи на работа,но всички искат да са обичани. Пият кафе преди изгрев, може би затова, защото им е неудобно да кажат на свето мечтите си. Затова и не ги сбъдват, защото ги оставят в сънищата. Събудих и цветята. Те спят в красотата си и се налага да ги полея с роса. И когато се освежат, цял ден раздават от оня аромат, който привлича всеки човек. Помогнах на житото, на слънчогледите, на всичко, което расте по полята и останах там до следобед, за да им дам цялата сила, от която имат нужда. Знаеш ли колко е изморително да стоиш над нещата толкова много време? Погледнах и към теб. И ето сега се прибирам. Както всеки ден. Но не съвсем така, защото винаги е различно. Понякога има облаци, понякога и буря, но светлината я има през целия ден.

Мъжът и залезът срещнаха луната, която искаше да се убеди, че двамата щяха да изпратят деня с нужното уважение и благодарност. Тя проследи приятелската прегръдка за раздяла. качи се на хълма. Огледа се за звездите. Увери се, че те вървяха зад нея. Усмихна се. Прегърна залеза. Докосна и младия мъж. Знаеше, колко е кратък този миг. Пое си дълбо въздух и каза:

-Копнежни капчици галят листата.

Пробудена зора оглежда се в тях.

С копринена нишка плете тишината.

Нежен гъдел - буди Земята със смях.

Зажадняло щурче отпива от росата.

Задъхано тактува - капките брои.

Като цветни бижута блестят цветята.

Чудодейна сила - доброто престои!

Мъжът се прибра. Залезът влезе в тъмния си дом. И двамата очакваха с нетърпение росата, която само след няколко часа, щеше да ги събуди в новия ден.

23.07.2020 г.

Автори:

Миглена Хаджипенчева©

Явор Перфанов©