В онази нощ просто стояхме на терасата, заслушани в трафика наоколо, но с погледи, устремени към звездите. Вгледах се във Вечерницата. Тя беше най-ярката звезда. Не знаех защо, но в моя живот също имаше една ярка звезда. Той. Макар и често да губеше вяра в светлината си, аз винаги я виждах. За мен тя беше силна като заслепяващото слънце. Не бях с него, но не можех и да го забравя. Не само не можех, но и не исках. Заради него се промених. Вече не приличах на себе си. Вече не бях това малко момиченце, което хулеше всеки път когато не му обърнеха внимание. Превърнах се в зряла жена, следваща сърцето си. Започна да създава писателката в мен. И вече не го съдех. Благодарях му…

- За какво си мислиш? – попитах го, докато стояхме прегърнати на терасата.

- За звездите. Всички звезди си имат приятели, само най-ярката стои сама…

Замислих се върху думите му…В моя живот несъмнено той беше най-ярката звезда. Истината беше, че не исках да го оставям сам. Не исках, но понякога демоните в нас побеждаваха ангелите ни. Понякога сме неспособни сами да съзрем светлината в себе си. Понякога не можем да обичаме пълноценно себе си, та камо ли пък някой друг…

Изпуши цигарата си, след което се прибрахме. Легнах на леглото в тъмната стая, а той ме последва. Взе одеялото и ни зави. Да слушам ритъма на сърцето му в нощите, в които ме прегръщаше, беше любимата ми мелодия. Цял живот щях да си спомням този звук с тъжна усмивка на лице…

Той беше като бенгалския огън. Беше запалил искрата в мен завинаги…