Окъпан от лъчите на пролетното слънце и потънал в зеленина, градският парк е по-гостоприемен от всякога. Като че ли и на него му писна от социалните лишения и се е затъжил за хората, колкото и поразии да му причиняват понякога. Готов е да им прости и счупените люлки, и обелките от слънчоглед навсякъде, и празните картонени чашки от изпито кафе, които се търкалят пред празните кошчета за боклук. Само и само хората отново да са тук, да са заедно. "Заедно" - каква красива дума, обвита в невъзможност и тъга!

Лекият ветрец, като учтив и усмихнат келнер, разнася навсякъде по пейките мирис на жасмин и окосена трева. Шумът от автомобилите, пъплещи по големия булевард наблизо, се смесва виновно с веселите подвиквания на трима-четирима малчугани, които се състезават с велосипедите си по алеите. Заобикалят пешеходците и от време на време обръщат глави назад, за да се уверят, че никой не ги настига. Щастливи са под неодобрителните погледи, които им хвърля една млада майка, която нежно побутва напред-назад синя детска количка и се опитва да приспи бебето си.

Наблизо двама пенсионери играят табла, заобиколени от група свои връстници - експерти по тази древна персийска игра. Звукът от търкалящите се зарчета е последван от плясъка на пуловете върху лъскавата игрална дъска, които играчите местят под зорките погледи на експертната наблюдателна комисия. Ако не беше пандемията, човек би помислил, че има другарска среща на набор 1944 г.

- 6 и 4! - възкликва доволно единият от двамата гладиатори на арената. Навежда се напред, визирайки се през дебелите стъкла на очилата си, и прави класическата капия.

- Ей, голям Калитко си беше, такъв си и остана! - изразява справедливото си възмущение съперникът му, докато сваля за миг каскета си, нервно приглаждайки с ръка няколкото косъма, останали като последна надежда върху плешивото му теме.

- Калитко - друг път! Тая игра аз съм я измислил. Не е за такива като теб. - отговаря с достойнство опонентът му.

Един младеж, със скейтборд под мишница, минава покрай тях. Прилича на сърфист, устремен към океана, за да яхне вълната на живота си. Нахлузил големи слушалки, в този момент той не съществува за тази реалност, защото е някъде там - в своя малък свят.

На отсрещната страна на алеята две възрастни дами седят на една поразклатена пейка с изпопадала от капризите на времето боя. До тях се е свила почти на кълбо тъмно сива котка с красиви райета по гърба. С аристократично пренебрежение тя оглежда минувачите. Примижава блажено под лъчите на щедрото мартенското слънце, а дългите й мустаци потрепват от отегчено безразличие.

Седналата до нея жена с боядисана коса разкопчава ципа на оранжевата си грейка без ръкави, докато гледа как наблизо минава младо семейство. Майката държи детско шушляково яке, а до нея мъжът й е качил на раменете си рошав малчуган с големи бузи. Той стиска в ръка балон, на който пише името на някаква политическа партия и номер. Втренчва се във възрастната жена и оплезва език срещу нея, а тя изпада в умиление, докато майка му му се кара с нежен тон. Семейството продължава по пътя си, а жената с боядисаната коса ги изпраща с поглед.

- Прилича на нашия калпазанин. Кой знае колко много е пораснал!? - казва на себе си тя, но се обръща към своята приятелка, която сяда до нея и вече съжалява, че се е навлякла с кафявото си зимно палто в този топъл пролетен ден.

- От колко време не са си идвали? - отговаря с въпрос жената с кафявото палто.

Приятелката й въздъхва:

- Вече две години.

Двете поглеждат мълчаливо котката, която продължава старателно да събира витамин d.

- Всичко обърка тоя вирус. - казва на свой ред жената с палтото, което вече е свалила. - Всичко забраняват, после разрешават, после пак забраняват...

- Не могат да ни забраняват да се обичаме, макар и отдалече. Нали? - възкликва жената с боядисаната коса.

Приятелката й не отговаря. Вместо това намества платото в скута си.

- Вече нищо няма да е същото, както преди. - отговаря замислено тя.

Отнякъде се чува кълвач, който ремонтира нещо по дърветата в градския парк. Двете дами напрягат слух, за да го послушат.

- А, ето къде сте! - чуват глас пред себе си те и извръщат глави в тази посока. Срещу тях стои жена на същата възраст като тях, със сиво дълго сако и зелена вълнена пола. В ръката си стиска малка бяла найлонова чантичка със зелен кръст върху нея и надпис "АПТЕКА". Изведнъж котката наостря уши и се изправя, а опашката й заема формата на антена в очакване. Скача от пейката и се насочва към новодошлата.

- Ах, на баба куклата! - възкликва жената и бърка в бялата найлонова чантичка. Вади един кренвирш, бързо го обелва, а котката танцува около нея танцът на щастието.

- Мац-пис-пис-пис! - чува се подканящият глас на котешката благодетелка, която вече е надробила кренвирша на парченца.

- Взех пенсията. - обяснява жената, която храни котката под строгите погледи на своите приятелки.

- Много я глезиш. - казва едната от тях, докато гледат как кренвирша изчезва.

- Кой каквото си, това си глези. – отговаря жената със сивото сако, докато гледа котката – Яж, бабо, яж.

След още десетина минути вече прежуря, става горещо, време е за обяд. Трите жени мълчаливо стават от пейката и бавно се отдалечават, докато котката довършва и последните парченца от кренвирша. После блажено започва да си ближе лапите.