Въведение

От  http://www.perspective.bg/:

• - 34000 българи употребяват хероин.
• - 47000 българи употребяват амфетамини и кокаин.
• - 100000 българи употребяват т. нар. „меки дроги".
• - Средната възраст на наркозависимите е 23 години.
• - 100 българи ежегодно умират от свръхдоза наркотици.
• - 80 % от инжекционно употребяващите наркотични вещества (предимно хероин) са мъже, едва 20 % - жени.
• - 90 % от наркозависимите живеят в София, Пловдив, Варна и Бургас.
• - През 2003 г. една доза хероин е струвала 5-6 лв. Средният месечен разход на един наркозависим за наркотик е 180 - 200 лв. През този период средния доход на глава от населението е 130 лв., а средната работна заплата - 280 лв.
• - Основен източник на пари за наркотиците са родителите, следват работа без трудов договор и престъпления (кражби).
• - 60 % от инжекционно употребяващите наркотици живеят при родителите си.
• - 80 % от инжекционно употребяващите наркотици нямат социални и здравни осигуровки, тъй като нямат нормални трудови договори. Тези, които работят обикновено са в сивата зона. 22 % нямат документи за самоличност.
• - През 2004 г. бе направена поправка в закона, инкриминираща еднократна доза наркотик. Засега видимите ефекти от тази законова промяна са: преминаване на заявки/продажби на наркотици по мобилните телефони, уговаряне на подходящи за разпространение на наркотици места в рамките на населеното място, отказ на зависимите към предложена ръка от организации, целящи да помогнат.

Официалните данни на различни институции за общия брой наркозависими българи варират между 150 00 и 240 00 души. Ако приемем хипотетично, че той е 200 000, то това са 5 % от гласоподавателите - един значителен потенциал от млади хора, за чието физическо, психично и социално възстановяване българското общество трябва да бъде загрижено.

*                   *                 *                 *                   *   

Това не е история за всеки. Тя казва нещата такива, каквито са, а не такива каквито искаме да бъдат. Ако ти се струва вулгарна - оплюй я. Ако ти се струва безсмислена - хвърли я. Истината боли, са казали възрастните. Ако теб те боли докато четеш, значи историята казва това, което иска авторът й да каже и постига целта, която авторът й е наложил. По-голямо признание от това за един творец няма.

*                    *                  *                *                   *

Нощта бе влажна и студена, а небето - черно като катран и всепоглъщащо бездънно. Ни една звезда, ни една светлинка там горе. Уличните лампи с бледото си оранжево сияние донякъде убиваха мрака наоколо, но някои от тях бяха толкова стари, че често-често попримигваха, а на моменти дори изцяло угасваха и тъмнината отново простираше лепкавите си пипала наоколо. В този късен час човек трябваше да бъде идиот или психично болен за да си подаде носа навън. Та всеки знаеше колко е опасен кварталът посред нощите! Пияни, друсани типове, убийци или изнасилвачи... Всякакви индивиди се промъкваха в близкия парк - някогашно гробище - и търгуваха мръсните си сделчици, натискаха се на детските площадки или използваха мястото за облекчаване физическите си нужди. Славата на парка, естествено, се носеше навсякъде и той вече бе познат като опасна територия, която нощем бе отбягвана от всички... Или от почти всички.

Младо момче на видима възраст 16-18 години вървеше в междублоковото пространство. Тротоарът бе изцяло зает от паркирали коли, затова то вървеше по средата на улицата. Кой ще вземе да мине с кола по това време, мислеше си момчето. Наоколо нямаше жива душа, освен него, разбира се. В тъмнината оцъклените фарове на заспалите автомобили се пулеха грозно, като хищник, дебнещ дългоочаквана плячка. Улицата, освен тъмна, заради отново изгасналата лампа, бе и странно притихнала. Чуваха се само отмерените стъпки на вървящия. Една заспала на капака на кола котка се стресна от момчето и изсъска разярено срещу него. Червените й очи изсвяткаха злобно срещу му и тя побърза да изчезне с тихите си и гъвкави стъпки.

Момчето отиваше точно в този парк - където се срещаха изпадналите типове и наркоманите. Името на това момче бе Мариан. Той беше слаб и мършав, с високо чело и тънки устни. Кожата му бе бледа, а под очите си имаше тъмни кръгове. Напоследък спеше все по-рядко, а храненето стана забравена величина. Желанието му за нещо смислено умря, а на негово място се роди това за безкрайното блаженство и розово-заблуждаващата реалност, която му даваше дрогата. Не искаше да живее, а просто да съществува. Майка му, разбира се, разбра последна за ставащото с него, въпреки промените, които настъпиха във външния му вид и в поведението му. Самотен родител, тя дълго се заблуждаваше, че тези безкрайни купони го изтощават, а и в училище вече май не е както едно време, наивно разсъждаваше жената. Но още по-наивен в това отношение беше самият Мариан. След като майка му подразбра от негови приятели, а и съдейки по държанието му, за всеки неин опит на да бъде увещан да се лекува, той изтъкваше „железния" довод, че „няма нужда от никакво лечение, понеже просто не съм болен." Кавгите ставаха все по-чести и по-грубиянски, майка и дете се обиждаха и дори посягаха един на друг, докато един ден злочестата родителка осъзна, че скандалите под техния покрив са се превърнали в нещо всекидневно, като това да пиеш вода или да отидеш до тоалетната. Тя се свърза с множество организации, но нито една от тях не й вдъхна нужния кураж. „Докато той сам не пожелае, никой друг не може да го накара насила, госпожо, въпреки че е непълнолетен още", равнодушно отбеляза хладният женски глас от другата страна на линията.

Белите коси не се забавиха, а тях ги последваха и болестите. Сега жената се бе състарила с години. И при нея се появиха кръгове под очите, а лицето й доби онзи изпит вид на раково болните. Но тя не се отказваше и търсеше спасение за единственото си дете - търсеше спасение в себе си, в другите, но най-вече в него самия, въпреки все по-твърдия му отказ да хване ръката, която се опитваше да го издърпа от дупката, в която бе пропаднал. А той пропадаше все по-надълбоко с всеки изминал ден и дъното вече бе започнало заплашително да се подава. По собствено желание Мариан следваше кривата линия на личното си и почти-съзнателно умъртвяване.

Следваше я и тази безлунна нощ. В съзнанието му изплуваха спомени и сенки от миналото - като от неясен сън. Как майка му го моли за нещо, а той с жест все едно прогонва досадна муха я кара да мълчи и подминава дребното й същество. Как в кратък момент на ясна мисъл осъзнава, че не може да живее без дрогата, но и, че няма сили поне да опита да я откаже. Ситнеше по влажния паваж и продължаваше да мисли, докато неусетно не стигна до парка. Подмина едната детска площадка, която беше празна. От ледения есенен вятър едната люлка се поклащаше напред-назад и тихо проскърцваше все едно невидимо дете се люлее отгоре й. Тръпки побиха Мариан при тази мисъл и той побърза да притисне дебелото зимно яке към омършавялото си телосложение. В за момента ясното му съзнание се промъкна спомена за старото гробище или поне за това, което му бяха разказвали по-големите деца едно време. Знаеше, че е било гробище, но още не е бил роден, когато са преместили труповете на ново място. Плод на въображението им или не, но другите деца често обясняваха как по време на отварянето на гробовете човек можел да види една или друга полуразложена ръка или изгнил череп, от чиято празна очна кухина се подава дълъг червей. Естествено, ексхумациите се извършвали през нощта, понеже е най-малкото нетактично да отвориш ковчега на 6-месечен престоял мъртвец, докато майки и деца минават по близкия тротоар на път за детската градина или за училище. Но мракът не попречил на по-любопитните да наблюдават гнусните деяния на коравосърдечните гробари, а последните от своя страна носели огромни фенери, осветяващи съответния гроб, така че това допълнително улеснявало воайорските наклонности на скритите зад някой паметник дечурлига. Мариан поклати глава, сякаш за да се отърси от тези противни мисли и продължи нататък. Направи още няколко крачки, когато чу приглушени звуци някъде в близкото пространство. Тъкмо си помисли, че не може да види точното място, откъдето идваха, когато - като мигновено решение на проблема - малка светлинка от кибритена клечка раздра кадифения мрак. Тя освети неясните очертания на група младежи, насядали кой както му падне върху олющена и изгнила пейка. Мариан започна да се приближава. „Очакват ме", помисли си той. Така и беше. Още щом го чуха, думите им заглъхнаха и те всички се заизвръщаха към него. Бяха общо 4-ма, тинейджъри, три момчета и едно момиче. Изглежда си имаха тартор, защото едното момче беше седнало на облегалката на пейката, а другите по-надолу, което явно показваше йерархията в мини-обществото им. Момичето галеше нежно с пръст коляното на „главния".

- Нося ги - проговори пръв Мариан.

„Главният" не отговори, а само кимна на момичето, което пък протегна нагло ръка.

Мариан се поколеба, но бръкна дълбоко във вътрешния джоб на якето си и извади пълен пакет, увит с амбалажна хартия и найлон. Женската се пресегна и бързо издърпа пакета. Седна отново на пейката, извади парите и започна да ги брои. Известно време се чуваше единствено шумоленето на банкнотите и тихото й мърморене. След минута-две...

- Толкова са, шугърче - измърка момичето.

- Перфектно - обади се и „главният". Той от своя страна се пресегна и взе парите от женската. Натъпка ги в единия си джоб, а от другият извади малко найлоново пакетче. Подхвърли го на Мариан като на куче, а последният го улови и позната тръпка плъзна по тялото му. Прибра дрогата на същото сигурно място, на което бе съхранявал парите и се обърна да си тръгва.

- За къде си се разбързал, братле? - присмехулно рече едното от момчетата, които не бяха обелвали и дума, а само следяха с очи ставащото пред тях.

Мариан спря и се обърна.  Онзи се хилеше и пристъпваше бавно напред с ръждясал нож в ръка, който проблесна на светлината на втора клечка кибрит, с която „главният" си палеше поредната цигара.

- Вижте, момчета, не искам неприятности. Получихте си това, което искахте, аз също. Нека просто...

- Не се обяснявай много, малкия - изръмжа „главният" - От теб се иска само да мълчиш! От кой, откъде и кога си купил коката - мълчиш, ако ти е мил животеца! Изпортиш ли ни, не отиваме в дупката без теб. Ще ти съсипя и бездруго пропадналия живот, дори това да е последното нещо, което ще направя! Боби, дай му един малък урок...

Момчето на име Боби пристъпи напред, все още стискайки ножа в ръката си. Мариан не можа да гъкне, защото другото момче, което мълчеше досега го хвана за шията и му стисна устата. Този с ножа доближи гадното си лице до Мариан и изхриптя: „Ето това те чака, ако се разпееш, малкия" и той прокара съвсем леко ръждясалия нож по гърлото на Мариан, а ситни капчици кръв избиха по повърхността на кожата, „но в стократно по-болезнен вариант, а и по-кървав!" След което и двамата освободиха плячката и я проснаха на мократа трева. Мариан се задави и разтри малката рана на шията си. Подир един ритник в корема, те го оставиха да лежи ранен, мокър и окървавен в лепкава пръст.

*                        *                       *                       *                    *

Окопити се напълно чак след половин час. Беше премръзнал, а на гърлото си още имаше кръв, но иначе не бе силно ранен. С големи усилия се изправи и се огледа. Паркът бе още по-тъмен и непрогледен. Жива душа не се мяркаше наоколо. Беше сам, както бе свикнал да бъде. Сам и отритнат, отхвърлен като че ли е прокажен. Бръкна в джоба си и въздъхна облекчено. Неговият лек срещу самотата бе там. Трудът и мъките му тази вечер не бяха хвърлени на вятъра. Започна да чувства нужда да си вземе лекарството; дозата му трябваше така, както му трябва вода на изнемощял пътник насред пустинята. Дотътри се до пейката, на която седяха дилърите и клекна. Без да иска напипа угарка от цигарата на „главния". Изхвърли  останалия по крайчето до филтъра тютюн, а самия филтър избута с пръст навън. Така си направи чудесна сламчица. Разсипа малко прахче от найлоновата торбичка по пейката и го раздели на пътче. Единия край на сламката от цигара набута дълбоко в дясната си ноздра, а другия доближи до едната пътечка и шмръкна силно. Същото направи и с втората пътечка кокаин. Седна на земята до пейката и усети опияняващото удоволствие, което сякаш разливаше топлина във вените му и се просмукваше и до най-интимните кътчета в съзнанието му, дори и до най-безчувствените клетчици в тялото му. Забрави болката от ритника в стомаха, от порязната рана на гърлото, която пареше и щипеше. Сега в ума му изникваха познатите картини на блян и нереалност. Отнесе се в друг свят и друго измерение, непознати дотогава от друго човешко същество. И се почувства горд и помазан, че той единствен има достъп до този свят; само той и никой друг. Не чувстваше ни болка, ни срам, нищо. Дори не можа да почувства раната на гърлото си, която започваше да пари и щипе все по-силно и по-силно. И не усети възпалението, което се беше вляло наред с дрогата в кръвта му, възпалението от ръждясалия нож, проказата, която нахлу във вените и се разнесе по капилярите. Сега в главата му беше само удоволствието и нищо друго. Мамичката му на света! Светът не ме заслужава, помисли си той в последните мигове на съзнание, в секундите преди да изпадне в блаженство. Тялото му се отпусна, а главата клюмна назад преди да се строполи за сетен път тази нощ.

*                              *                                 *                              *

Тялото му бе намерено в късната неделна утрин, когато хората тепърва започнаха да излизат до близката бакалия или да разходят кучето в парка. Трупът бе вкочанен и посинял, а едното око все още стоеше отворено. От двете му ноздри бе шуртяло солидно количество кръв, която бе се стичала до устата, брадичката и накрая до малката рана на гърлото му. Именно това даде основания на полицията да не мърдат тялото му, понеже решиха, че може да става въпрос за убийство. Естествено, беше въпрос на време да се установи истината, но дотогава той бе просто покрит с черен найлон, а едната му посиняла ръка се подаваше зловещо отстрани. Съобщиха на майка му час след като жената, която си правеше сутрешния джогинг в парка, изпищя при вида на вледенения труп. Самотната родителка беше съкрушена, а сълзите й сякаш бяха изчезнали. Очите й издаваха мъката й и приличаха на бездънни ями от тъга, но от тях не капна и сълза. Бързаше да направи погребението, но осъзна, че голяма сума от иначе оскъдните спестявания, с които преживяваха липсваше. Размина се само с дървен сандък от най-евтините и измръзнали и сухи есенни цветя. Старите комшийки, които надойдоха и които оплакваха сина й, бяха просто допълнение към тъжната картинка, но майчиното сърце не се трогваше. Тя желаеше да бъде единствена с тялото на сина си, бързо придобиващо бледожълт цвят и подуващо се с всяка изминала минута. Изпъди възрастните жени и остана сама в стаята. Сама със сина си, сама с любовта към детето си, сама с тъгата си...