Писъци дълбаят и съзаклятнически търсят да пробият тишината. Онази тишина – обезоръжената. Поробена от мълчанието. Нашето мълчание. Мразя го. Мразя и наивната вяра, която пазя. Уповаваща се на одраскани, кървящи лъчи. Лъчи, родени от борбеност, а обречени на мимолетен и осакатено-безпътен живот...
Вярвах в безграничното послание на бенките. Между разстоянието от твоята лява до моята дясна трапчинка... и в бясното им препускане – търсене и изгубване, усвояване и разграждане... и все пак изграждане на свой страничен, маргинално-симпатичен свят...
И целувах чужди лица, в отчаяния си стремеж да се разпозная. И сълзите горяха лицето, от цялото насилие, упражнено върху устните.
Разруших всички пиедестали. Дори от най-неизживяните утрини. Чаровно-несбъднати. И дръзнах да обичам човешките им образи. Семпли. До болка беззащитни. И ограничени дори. Накъсани силуети на собствените си непростени моменти...
И до днес ме приковават със сенките си... уж безплътни и слаби. А призраци, бдящи над склонн ...