В робуване на пиедестали
Писъци дълбаят и съзаклятнически търсят да пробият тишината. Онази тишина – обезоръжената. Поробена от мълчанието. Нашето мълчание. Мразя го. Мразя и наивната вяра, която пазя. Уповаваща се на одраскани, кървящи лъчи. Лъчи, родени от борбеност, а обречени на мимолетен и осакатено-безпътен живот...
Вярвах в безграничното послание на бенките. Между разстоянието от твоята лява до моята дясна трапчинка... и в бясното им препускане – търсене и изгубване, усвояване и разграждане... и все пак изграждане на свой страничен, маргинално-симпатичен свят...
И целувах чужди лица, в отчаяния си стремеж да се разпозная. И сълзите горяха лицето, от цялото насилие, упражнено върху устните.
Разруших всички пиедестали. Дори от най-неизживяните утрини. Чаровно-несбъднати. И дръзнах да обичам човешките им образи. Семпли. До болка беззащитни. И ограничени дори. Накъсани силуети на собствените си непростени моменти...
И до днес ме приковават със сенките си... уж безплътни и слаби. А призраци, бдящи над склонността ми да им робувам. Казват, че ме манипулират с лекота. Всички те. Със страхуващи се, изрисувани лица. Зад маска лесно се манимупилира. Но кръвта под маската съсирва се. И светлината във очите потъмнява. Непознала дори и кратката среща с лъчите. Онези одрасканите. С кървяща, но горда душа...
... И аз имам сили да преборя мълчанието. Дори писъците в шепите да приютя. Но когато с тях погаля лицето, неизказано чуждото, дали няма да се огледам във вярата? Неприсъщата ми. С побелели от чакане за сбъдване коси... Вярата. Твърде уморена, за да преборва пиедестали. Със също одраскани. И тежко накъсани. Но все пак лъчи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ралица Стоева Всички права запазени
