Ваканцията
е времето, когато изкарвам някой лев – недопустимо е да гледаш как родителите ти се пенкат[1] от тъмно до тъмно, а ти се шляеш безгрижно по сокаците.
Затова с желание и интерес приехме с Ицо, да помогнем на учителя по химия, при неговите опити за получаване по нов начин на анилинови бои.
Нямаме представа в какво точно се състои работата - при всички случай няма да копаем, или мъкнем тарги с бетон по скелите… Дори нескрито се радваме, че ще станем съпричастни в откритие, че сме предпочетени пред съучениците, пък и другаря Дяков каза, че накрая ще ни плати – очертава се едно приятно и любопитно лято…
Дяков е най-възрастният учител в Техникума, но няма излъчване на даскал – съсредоточен и педантичен, не толкова към учениците, колкото към себе си.
През първият работен ден стана ясно, че работата ни е просто песен – два медни казана с някаква миризлива черна течност, която трябва да бъркаме непрекъснато с дървени бъркалки. Добре, че тоалетната е на няколко метра от нас, та тичешком с ръка на копчалъка надве-натри се облекчаваме…За обяд си купуваме предварително някаква закуска от училищната будка - ядем бъркайки… Предварително си приго- твяме дървата за горене до нас. Когато бъркаме е невъзможно да разговаряме -изпа- ренията ни давят и не смеем да отворим уста… Само отделни думи произнасяме и то извърнати назад...
Горещините са нечовешки, а казаните на слънце - няма как да са на сянка, заради опасността от пожар, около нас са сградите по практически занятия – стругарство, леярство, физкултурен салон, а ние сме разположени на асфалтова площадка между тях…
И досега нямам отговор защо трябва да бъркаме непрекъснато – просто защото няма какво да загори, бъркаме течност,но не смеем да попитаме респектиращия учител, защото в края на краищата сме там, за да бъркаме и това е всичко, което се иска от нас…
На десетия ден започнахме да кашляме и да се оплакваме от главоболие.
- От слънцето ще да е, не е лошо утре да сложим мокри кърпи на главите – казва Ицо.
- Може, ама дето кашляме, хич не е от слънцето…
- Е, т’ва си е от вонята… Вечер като легна ме наболяват чак гърдите – продължава Ицо.
- Ако става въпрос, мен пък постоянно ми се гади и не ми се яде нищо…
- Иначе, бачкането не е трудно, ама… - не довърши Ицето.
На другия ден, по къси панталони, голи до кръста, с навити мокри пешкири на глави, продължаваме научните експерименти на другаря Дяков, т.е. продължаваме да бъркаме…
Към петнайсетият ден, някъде след обяд, Ицо се свлече на асфалта и белна очите!…
Тичам от кенефа да напълня шише с вода, заливам му главата, бъркам единия казан, бъркам другия, надигам го на коляно, завличам на сянка, оглеждам се нао- коло някой да помогне с бъркането, докато се оправи Ицо - жива душа няма, в тая жега всичко се е изпокрило… Пък и кой луд ще се хване да бърка тая смрад…
Най-сетне се посъвзе - пийна водица, усмихна се:
- Пфу, к’во ми стана, бе!...
- Ице, брат, стой на хладинка, аз трябва да бъркам…
И грабвам бъркалката…
Към двайсетия ден кожата ни по ръце, гърди, крака, започна да се напуква и кърви – цели парчета се белят и зейват рани…
През всичкото това време Дяков идва сутрин и вечер – ние не му се оплакваме, защото вижда какво се случва с нас - само измърморва отвреме-навреме под нос: - Още малко, още малко…
Колко „малко“, така и не стана ясно, защото на трийсетия ден Ицето не дойде!... Не дойде и на следващия и въобще не се появи…Сигурно е зле, но живее чак на Сточна гара и мога само вечер да отида до тях, а нямам сили – от изпаренията се чувствам зле, бъркането и на двата казана ме довърши, а Дяков продължава да мърмори сутрин и вечер:
- Хайде,хайде, още малко...
Идва ми да изкрещя:
- Колко „малко“, по дяволите!... Няма ли да се сварят тия отрови най-сетне!...
Но… стискам зъби и бъркам…
Една сутрин се събуждам и усещам, че лявата страна на лицето ми е безчувствена, разтърках я, наплисках със студена вода… Опивам се да отворя уста –не мога… В ушите ми глъхне:
- Още малко, още малко…
Бяхме на шестнайсет години!…
© Никола Тенев Todos los derechos reservados