Пътувах в снежна виелица. Прибирах се у дома. Домът ми, където никой не ме чакаше. Само цветята, които бях оставила преди време в пълен съд с вода. А преди месеци в този дом имаше толкова гласове, изричаха се толкова мечти, имаше понякога и сълзи, но бяха някак пo-леки, защото имаше рамене, с които да ги разделиш. Сега е тихо, чувам пиянските свади на комшиите. Събота вечер е време за пиянски нощи. Утре ще спят до обяд; после ще излязат, ще ме гледат със завист жените, когато ме срещнат по коридора и навярно ще си кажат: „Ето я тая, отново си е дошла!”
Часовете изтичат бавно; успях да се прибера, преди цветята ми да са умрели. Спасих ги. Само те сега са важни за мен! Единствените живи в празния ми дом, които ме очакват. Гледам телевизия с часове, слушам музика и си мисля. Отново съм у дома. Толкова е хубаво. Има някаква Божествена надежда в тая моя самота. Толкова е хубаво, да има къде да се прибереш и скриеш, дори само да поплачеш сам! Дълга е тази нощ. Отмествам тежките завеси и погл ...