Ден по ден изнизват се сякаш мъниста от скъсана броеница. Забързани в ритъма на ежедневието все живеем за утре, вчерашният ден е минало, днешният почти се е изтъркулил. И някак си, ако вчера и днес са кофти дни, поне за утре има някаква надежда. Забравяме за вчера, за онзи ден и гледаме съсредоточено напред в непознатото с вяра в доброто и в човещината. Но един ден, когато погледнем броеницата на ръката си и осъзнаем, че там самотно се подмятат едва две-три мъниста, с болка и умиление връщаме лентата на живота си назад в миналото. Иска ни се да си спомним това, което със замах някога сме загърбвали и дълбоко в душата си сме заравяли. Всеки бял косъм на главата на старец е спомен, към който трябва да се връща, а не да забутва небрежно под килима, сякаш е непотребен боклук. А докато сме млади нека се радваме на всеки ден, сякаш ни е дар от Бога и да го живеем пълноценно, защото утре така или иначе ще дойде, но вчера никога няма да се върне.