Тази вечер се прибирах отново по познатите улици, но те като че ли бяха
различни, навяваха спомени... Колко пъти минавахме с него от там? Не ги броях,
просто сякаш не обръщах внимание... заслепена от някакви там мисли за нещо
различно... Бяхме заедно, смеехме се, а сега бях сама, него вече го няма... Е,
има си заместник, но какво от това? (И той не е до мен, а в родния си далечен
град, където е живота му, в който не се вписвам по никакъв начин)... Обичах
го... Още го обичам, липсва ми и моментите с него са сякаш ясно очертани в
главата ми, виждам ги, сякаш той е до мен... Не мога да се върна назад, при
него... нараних го, убих го... Плачейки признавам на себе си това и смятам да
взема правилното решение... Само наранявам хората, които обичам, по-добре ще е
май да си стоя сама, друго не заслужавам... оценявам хората, когато ги изгубя, а
тогава е твърде късно... Но... липсва ми докосването, смехът му, очите му – сини
дълоки очи, в повечето случаи бяха ядосани, но ме обичаха, не, обожаваха. Сега
са затворени... И в същото време излизат на преден план ударите, които ми
нанасяше, м те ме прекършваха всеки път малко по малко... и накрая изчезнах...
изчезна лицето ми и идентичността ми, усетих се, беше късно, още е късно, но
някак с необясними усилия се преборих... И сега съжалявам, може би, искам го,
той ме разбираше, един от малкото, които го правят... И го унищожих... сега не
мога да моля за прошка, да искам чувстватата него го няма... Осъзнах грешката
твърде късно... безвъзвратно... Със заместника му е същото, само че той, за
разлика от него, нито ме иска, нито ме гледа с обожание, нито ме докосва особено
често, нито виждам очите му, които са по-скоро студени и мрачни, тъжни може би и
красиви... красиви кафеви очи... Но не те ми липсват сега... някак си не ги
чувствам... не ме стоплят мислите за тях... Ровя се в спомените, търся нещо, не
зная какво... Виновна съм...Сбърках... и да го повтарям, не мога да го
променя... Продължавам смело и празно напред... Натрапчива празнота, гонеща
спомена за истинската любов и отдаване...Ще се гоним с вятъра явно... да, този
особен студен пронизващ вятър на промяната... Тази вечер сякаш тротоара беше
по-ясен, лампите, които липсваха, бяха по-светли, времето беше крайно приятно...
нетипично за такава вечер... Вървях, гледах безизразно, видях двойка – целуваха
се, май момчето изпращаше момичето, все едно... бяха щастливи, като че ли им
завидях, но и им се радвах и крачех самичка, чувайки шумовете, които изобщо не
се чуваха тази вечер... Всичко беше смълчано, сякаш в тон с мислите ми и търсеше
знак, осветление от изгасналите лампи, незапалвани изобщо... Гледах си мобилния,
очаквах обаждане – да чуя онзи глас, които ме успокояваше винаги, не го чух...
не владея телепатия... Не съм ясновидка, не искам и да бъда... ще имам още
вечери на размисли - тежки и трудни и ще търся в тях него – моята първа истинска
любов, която никога няма да забравя... А другия... омръзна ми да си играя с
другите, да ходим по маскени балове и да мислим, че всичко е на 6, макар и за по
1-2-3 дни... Липсват ми меките му сини очи... ще ида на гробищата, вместо него
ще прегръщам и целувам каммената плоча... на нея. Ще споделя и изплача мъката
си, обичах го, обичам го... Боря се, той винаги казваше, че не се боря
достатъчно, вече се научих... сама... исках да се гордее с мен... пораснах, в
очите му бях като малко дете,бебче, искащо грижа, вече не съм... същата, цялата,
части от мен умряха, други се вкамениха... Помня погледа му... изчезваше,
гаснеше... Сълза... стига толкова, лягам си с възглавницата, която той ми подари
и играчката му ми се усмиха с пластмасовите си безизразни очи... снимката
изгоря, някой я подпали... с поредния неизгаснал фас... До сбогуване...