Вечерна среща

В една дъждовна вечер пред камината, със черния отвор – врата към Ада,

Отпивайки от чашата със вино, под звуците на цигулка от Вивалди,

Зачел се бях във стара, прашна книга, с пожълтели страници, забравена отдавна.

„Търговецът венециански“, витаеше все още между нас, по- жив от всякога, хитър, грозен, алчен и безмилостен.

И някак си лукаво ме подтикваше да си припомня нещо, отдавна преживяно...

Дъждът навън безспирно ромолеше, а тъмнината беше непрогледна.

Какво пък, има и такива ситуации, които идващото закъсняло утро с магическата пръчка заличава.

Над мен гредите поопушени, приличаха на кръстове, вещаещи посока, там някъде-далечна и недостижима.

Която всеки иска да последва, да докосне, да достигне, в тъга и радост, вечно изненадващи...

Внезапно на вратата се почука и стреснат се запътих да отворя.

Покапах си и ризата със вино..

А там-на прага, мокро изненадана, уплашено ме гледаше блондинка.

Засукана, такава, издокарана и с блузка силиконово надигната...

С огромен бюст, в противовес на крехкото й тяло, със грим претрупан и ненужен и токчета високи като щеки...

Дъждът размил бе грима, косата също беше мокра, а имаше и бримка на чорапа...

„Колата спука гума на завоя, а нямам и обхват на GSM-а. Видях, че свети тук и ще Ви моля, да звъннете, да дойдат да ме вземат“...

Поканих я учтиво, предложих й креслото ми - продънено и старо, подадох й и чашата с вино...

А после казах – да звънна, но мила, откъде? Тук няма телефон, вода, удобства, да не говорим за СПА, джакузи, хайвер, шампанско...Тук нямам нищо! Освен дъжда в гората, два реда прашни книги, камината, транзистора, шишето с вино , скромната ми личност, питащото после...

„Не пия вино! И не го харесвам! Няма ли уиски? И по възможност да е отлежало!“ А „Парламент“ случайно да Ви се намира"??

Учудено повдигнах вежди, впечатлен от тона на жената...

Не, нямам, отговорих аз, неловко свит на стола до стената.

Харесвате ли Вивалди? Със дъх стаен попитах, отпивайки от чашата със вино.

„Дизайнера ли? Малко ми е скучен! Армани, Прада, Манго и Версаче предпочитам!“...

Усетих как студа нахлу през нищото, и някак се огънаха гредите.

Не бяха вече кръстове показващи, транзистора замлъкнал беше, дъжда отдавна беше спрял, спокойствие и мрак царяха във гората. И кръвожадни хищници дебнещи в засада, очаквайки невинни жертви да се появят...

И стана някак душно, тъжно, мрачно, лепкаво и неизвестно...

Като неуловима паяжина, изплетена от паяци огромни и отровни...Изпили същността на неизвестното и чакащи във мрака появата на нова жертва.

.

Не зная. Може и да бъркам. А може и да съм сънувал, опиянен от виното със дъх на теменуга.

Та кой харесва днес Вивалди, или разлиства Шекспир пред камина??