ВЕЧЕРЯ В РЕСТОРАНТ "ОРАНЖЕВОТО АГНЕ"
(ненаучна фантастика)
Отскоро бях на тази оранжева планета. Бях решила да се преместя на нея, защото според онова, което прочетох в страницата й, тук атмосферата трябваше да е чиста, наситена с животворен кислород, а климатът - топъл през цялата година. Планетата, където живеех досега беше изключително замърсена, бедна и вече рядко населена, защото жителите й се изселваха масово другаде. Влязох в ресторанта случайно. Съдбата реши точно него да постави на пътя ми в този вечерен час, когато вече изпитвах съвсем естествената нужда да погълна определено количество храна, за да продължа нататък, макар че изобщо не си падах по агнешко. Надявах се все пак да предлагат и друго меню, освен онова, което се подразбираше от името му. Имаше. Отпивах от малката, люта ракийка и бодвах от вълчата салата, които си избрах, защото бяха специалитет от Балканския полуостров, който беше родната земя на моите деди на планетата, която се беше самоубила преди няколко светлинни месеци. По стар балкански обичай ракията предизвикваше сълзи в очите, а зъбите на вълчата салата, често се опитваха да захапят пръстите ми. Въпреки тези малки неудобства, които по-скоро сантиментално-носталгично ми напомняха живота по земята на дедите ми и които доста бързо ми бяха сервирали, наблюдавах останалите непознати посетители - предимно мъже на възраст над средната, явно отчаяни любители на агнета от специална оранжева порода и техните производни. Разбрах от келнера, че се отглеждали и доставяли от Оранжевата долина, където ги хранели с някаква специална оранжева плява, с която притъпявали сетивата им и ги правели готови за саможертва от любов. Някои от мъжете бяха придружени от една или няколко изискани дами, чиято цветна елегантност и аристократичност се набиваше в очите от пръв поглед и беше на светлинни години далеч от свинските цървули на дядо им, които вероятно висяха презрени на някой ръждясал пирон на тавана на дядовата им къща на Земята, която те отдавна бяха напуснали. Това, естествено, беше срамен факт, който всячески се стремяха да забравят, както личеше от светските им обноски и тънкия английския хумор, с който се забавляваха. Една от тях се приближи до мен и ми прошепна:
- Аз гледам на вода. Отпий от тази чаша, за да ти гледам. - и ми подаде чаша вода.
Отпих.
- Ти - вика - си влюбена, ама не знаеш в кого.
Изгледах я и се изсмях наум. "Е, те това явно е истински оранжев феномен - някой да е влюбен, да не знае в кого, а пък друг да знае вместо него.", но замълчах благоприлично, защото беше безполезно да влизам в диалог с нея, поради нейната увереност в онова, което изрече.
Виждах съвсем ясно как мъжете напразно се опитват да скрият под масата препълнените си чинии със специалитета на заведението "Агнешко по пражки", приготвен по стара землянска рецепта, изкопана при археологически разкопки. В същото време, вперили завистливо погледи в чиниите на другите мъже около тях, всички викаха, сякаш в хор, едно и също, колкото глас имат, обръщайки се към мене, може би защото бях новодошла и непозната за заведението, на което те вероятно бяха редовни посетители:
- Погледни този колко агнешко е натрупал в чинията си, а пък аз съм вегетарианец. Обърни внимание, моля. Колко отвратително! И е довел тук тези... хм... съмнителни жени, а аз съм с моите изискани и свенливи музи.
Музите, приспали рано и дълбоко съпрузите и децата си, се кълняха във вечна любов до утре, ту на дъжда, ту на вятъра, ту на снега, ту на слънцето, извиваха гласове в извънземни славееви песни, пърхаха като пеперудки на любовта около тях, кацаха на раменете им и от време на време за моя изненада хващаха някоя прелитаща светулка. В ръцете им тя мигом се превръщаше в мравка и те я изяждаха. Сигурно беше някаква нова специална диета, поддържаща телесната и душевната им хармония.
Имаше и няколко млади и красиви посетителки, нежните рамене на които се огъваха под тежестта на няколко позастарели оранжеви Пегаси едновременно, доста поуморени от препускане и летене в небесата, защото, както всички знаем, Пегасите не живеят на твърда почва, а се реят из безвъздушното пространство, затова се задъхваха от липса на въздух. Това придаваше на атмосферата едва доловима артистичност и отнесеност, но въпреки нея, аз мислех със съвсем демодирана земна тревога за агнетата, които бяха обречени да бъдат изядени.
- Хей, агнета, бягайте от тука, ще ви изядат! - извиках на агнешкото по чиниите.
Разбира се, както винаги, когато се опитвах да спася някого, който мислех, че се нуждае от помощ, направих фатална грешка, която обърка плановете ми за вечеря. Агнешкото се разблея, разбунтува се и се нахвърли срещу мен с прашките си, може би от страх, че няма да бъде изядено и така ще лепне срамно петно на известното заведение. Проумях, че оранжевата плява наистина е постигнала невъзможното и безвъзвратно ги е превърнала в доброволни и щастливи жертви. Кой знае защо си припомних един земен Хайнрих, който беше създал и после убил децата си.
Така и не дочаках вечерята си. Прилоша ми.
Повръщах дълго, а после превързвах раните си от камъните, с които разпищелите се оранжеви агнета, наскачали от чиниите, стреляха с прашките си.
Посетителите продължиха гръмогласно да доказват, че нямат нищо общо с това, а са само аргонавти-вегетарианци, които тук са отседнали временно и случайно, на път за Колхида и Златното руно.
Излязох. Когато се обърнах назад, през прозорците видях, че в силно осветения салон на ресторанта, мъжете си мият ръцете, докато музите им придържат съдовете с чиста вода и им подават чисти кърпи, а агнетата се бяха настанили отново удобно в чиниите и щастливи чакаха да бъдат изконсумирани.
Отдалечавах се с намерение да се прибера и да почистя себе си от помията, с която ме заляха няколко музи, разбира се без да искат, когато някаква оса-мутант, с 24 сантиметрово жило, имаща очевадно нужда от себеутвърждаване, заби това оръжие в мен, бръмчейки в тъмното на ухото ми, че всъщност аз не съм аз, а един сив травестит и нищо друго.
Продължих. На красивото небе една луна висеше като лампа и осветяваше всичко около себе си в студена, призрачна светлина. Тогава я чух как се изкиска със странен, син смях и извика: "Хей, сивия, искаш ли да се позабавляваме на руска рулетка. Хайде, стреляй!" и ми подхвърли пистолет. Виждах я доста ясно, макар че от време навреме се скриваше зад малки, мъгляви облачета. И без друго вече изпитвах апатия от болката от камъните, помията и замаяна от отровата на осата, ми беше все едно какво ще ми се случи, затова нямах нищо против малко адреналин. Тя държеше пред себе си като щит един чадър. Стрелях. В цевта за съжаление имаше куршум, а чадъра, като всеки чадър, беше тънък, за да я предпази. Когато падна ми заприлича на съвсем обикновена сивичка женица. Хленчеше. Била толкова добричка и влюбена, а пък аз... Просто луна - една от многото, които кръжат около тази оранжева планета, светят със студена, отразена светлина и не знаят какво точно искат.
Стана ми съвестно, че участвах, в това, макар и предизвикано от жертвата убийство и опрях пистолета до слепоочието си. Дръпнах спусъка. Той изщрака...
© Юлияна Todos los derechos reservados