Стоя тук сама в стая, потънала в изкуствена светлина. Светло е, но отвъд тялото ми е мрак. Душата ми е пустиня, а мислите - безжизнен вятър... Навън вали. Дърветата танцуват тъжен танц, чувам аз мелодията на клоните, пресъхнали от самотата. Самотата, която обгръща и сърцето ми, това, което за тебе бие... Само за теб. Единствено. Но ти не разбра и сърцето май не намира вече причина да тупти както преди, помниш ли? Онази нощ безумна, когато с твоята същност ти ме дари. Когато с ласки ти ме съживи. Когато с мълчанието си ме плени. И единствените думи „Красива си" останаха ми спомен от тази красота. Вечност са думите, които чрез душата са прочетени. Вечен е твоят образ, който не с очи, а със сърцето бил е проследен внимателно... Вечна е мисълта за любовта, която е на път да ме погуби. Мълчание изпълва цялото ти съществуване, дори когато пред мен величествено стоиш, а аз не искам да те оставям да мълчиш, не искам да ти позволявам. Но силата на сърцето ми отслабва, защото чувства то, че нещо наближава. Усеща то с всички свои сетива, че това е краят. Затова оставям те и аз мълча, когато продумал си ти поредното „Красива си".  Само те поглеждам и се усмихвам. Но само аз знам как болката гори ме дори в момент, когато съм с теб.