Пак не мога да заспя. Прекарвам поредната безсънна нощ в мисли за теб. Бленувам те, жадувам те, търся те. Така искам за миг, за един кратък миг да ме обичаш. Но това е невъзможно. Сърцето ти е обречено на друга. И въпреки че тя те отхвърли не един път, въпреки че се подигра с теб, ти отново и отново обръщаш  поглед към нея. Какво ли не бих дала само веднъж да се взреш в мен така? Но аз все оставам някъде там, отстрани. Чувам прекрасни, нежни думи от теб, но те винаги са за нея. Как бих могла да ти кажа какво бушува в мен, когато словата ми преминат като безплътна сянка покрай теб? Винаги ще държа ръката ти, ще бърша сълзите ти и ще крия своите.  Сама  избрах да бъда твоя опора, сама забих тази кама в сърцето си. И все пак тъй студено е без теб, тъй ужасна е тази адска тишина. Желая пак да чуя гласа ти. Очите ти ме преследват нощем, милата ти усмивка ме кара да летя, а когато се сгуша като малко дете в обятията ти, времето сякаш спира и няма никой друг освен нас. Ах, колко кратки и прекрасни са тия наши мигове на близост.  Но после идва тя и аз изчезвам в мрака, сред всички други, защото ти виждаш само нея, бленуваш само нея. Точно тогава реалността ме блъска в лицето със страшна сила и аз осъзнавам колко излишна съм в този момент. Прехапвам устни и с ръка прикривам лицето си, за да не видиш сълзите ми. Съвсем покорно навеждам глава и побягвам в неизвестна посока. Опитвам се да сподавя вика си, да скрия болката и риданието, но това се оказва непосилно за мен. Сърцето ми кърви, цялото ми тяло се гърчи, в мен вилнее опустошителна буря. И тази нощ полагам разбитото си тяло в студеното, черно легло и кървави сълзи обагрят твърдата възглавница. Пак оставам сама със себе си и твоя лик на снимка цветна. Не, ти никога не ще узнаеш, че те обичам, никога няма да разбереш за хилядите сълзи, които изплаках. Аз винаги ще бъда приятелката с нежно рамо, на което тъжно скланяш глава, а тя богинята, която така жарко обичаш, но не можеш да имаш.