Зимата на нашето недоволство
Страхът от неоценката на другия не прави ли пътеката на живота ни по – къса? И не сме ли по – сами като заключваме сърцето си за другите? Знаем ли накъде да вървим, ако с избора си сме направили слепци от себе си? „И душата си къде ще пуснем на заспиване?! Към торбата на палача, която е една за всички ни, когато дойде краят...“
Това да пишеш на или за някой може да бъде един много дълъг, самотен процес. Момент от живота ни или по – скоро един от малкото такива, в които си позволяваме да излезем всичко, което мислим и чувстваме, макар, и само чрез писане... Все още не сме станали толкова смели, че да се изправим пред света и да заявим, че обичаме, мразим, копнеем, желаем, мечтаем, страхуваме се, плачем, смеем се, и всички онези съвкупности от светове, които не смеем да изложим на светло, тъй като ни е пределно ясно с какво око ще погледнат най – вече на нас и как ще ни сложат под микроскоп, и ще ни осъдят заради това, че сме проявили прекалено голяма смелост ...