Манол и Георги стояха като ударени от гръм, а бай Христо влезе обратно в двора мърморейки си нещо. Двамата само се спогледаха и хукнаха след него.

            - Чакай, тате – викна Манол – какъв Солун? Ти едва си дойде и пак тръгваш.

            Бай Христо спря насред двора.

            - Не аз, сине, всички тръгваме. На връщане минах през Драма и там в местния хан се заприказвах с един старец. От дума на дума му разказах за мъката дето ни почерни с болестта на Елица, та той ми сподели, че в Солун имало едно място дето идвали хора от близо и далеч да търсят лек за странни болести. Двама братя, велики лечители, дошли от много далеч стопанисвали мястото, а хората разправяли, че имали илач за всяка болест. Да съм знаел да мина по-рано по тия земи, ама на пусти късмет. Но нищо! Хайде тръгвай да се приготвим.

            Манол го хвана за ръката да го спре.

            - Чакай, ела да поседнем и да поговорим спокойно. Не може така изведнъж да хукнем толкоз далеч. То подготовка си трябва, а и имам нещо важно да ти казвам – рече Манол, поведе го към шарената сянка на асмата и кимна на Георги да ги последва.

            Бай Христо понечи да възрази, но Манол го погледна с такава решителност, че направо го пресече. Имаше нещо различно в сина му. За тая година дето не си беше у дома Манол беше станал истински мъж, силен, мъдър и разумен, за това реши да му угоди и да го изслуша пък то пътуването можеше и малко да се отложи.

            Седнаха около ниската масичка поставена върху красива, шарена черга. Манол викна на един от ратаите да донесе кафе и вода. Изчака го да остави чашите и да се отдалечи и каза:

            - Татко, знам, че много ти се събра от сутринта, ама и на мен вече много ми идва. Знаеш, че винаги съм те почитал и съм се вслушвал в думите ти и те моля сега ти да ме изслушаш – бай Христо кимна и Манол продължи – Тая зима беше много тежка. Справихме се, ама покрай работата в дюкяна и грижите за майка и Елица самотата много ме налегна. Не се оплаквам, обичам безкрайно всички ви, но почнаха да ме спохождат мисли за една друга обич. – той погледна към Георги за кураж и изрече – Избраница имам и искам благословията ти да я взема за жена.

            Манол спря да си поеме дъх, а бай Христо го гледаше топло, а очите му се бяха налели със сълзи. Той се надигна мълчешком, придърпа сина си и го прегърна за дълго, като остави сълзите си да прелеят. Манол се отпусна в бащината прегръдка и за първи път от много дълго време се почувства спокоен. Георги ги гледаше отстрани и искрено се радваше на гледката. Мина малко време, бай Христо пусна Манол, избърса очите си без да се крие и рече с приглушен от вълнение глас:

            - Кажи, сине, коя е избраницата ти?

            - Вела, тате...

            Бай Христо погледна Георги със същата топлота, с която гледаше сина си. Познаваше го от дете, добро момче беше и добър човек стана, въпреки неволите и загубите. Вела беше виждал като малка, когато идваха с баба ѝ, но чуваше от Манол, че била много добра и работлива, ама през ум не му беше минавало, че тия приказки ще доведат до тук.

            Георги мачкаше нервно края на пояса си и чакаше да разбере дали не е дошъл напразно. И понеже бай Христо само стоеше и го гледаше без да продума, Георги погледна към Манол.

            - Тате, – наруши Манол тишината – той Георги за това дойде тая сутрин, да ми рече, че Вела е съгласна и да говорим кога да сторим годежа. Знам, че след тая дандания не ти е до празници, но ще ти река нещо. Може да ми се разлютиш, ама толкоз години търсихме лек за болестта на Елица и не намерихме. Никой не знае дали ще го намерим и в Солун. Нека отложим пътуването с някой друг ден. Да направим годежа пък после, дорде дойде време за венчавката ще има достатъчно и до там да идем, и до където още искаш. – Манол се наведе, взе ръката на баща си, целуна я, и го погледна в очите – Никога не съм престъпвал волята ти, но сега те моля да стане тъй както ти рекох.

         Настъпи мълчание. Чуваха се само жуженето на пчелите и песента на птиците. Тишината наруши проскръцването на дървената стълба дето се спускаше от чардака. Тримата погледнаха на там и видяха леля Милка да слиза. Тя бавно тръгна към тях закрила с ръка очите си от яркото пролетно слънце.

            - Георги, ти ли си, леля? – рече тя, разпознавайки го под сянката.

            Георги се изправи чевръсто и се наведе да ѝ целуне ръка.

            - Аз съм, лельо Милке, радвам се да те видя. – каза той и ѝ помогна да седне – Как си, как е Елица? Вела вчера ми разказа какво се е случило на сбора.

            Леля Милка погледна мъжа си, който само кимна мълчаливо, а тя рече притеснено:

            - Сега е добре, спи спокойно. Сутринта малко ни поуплаши, но ние сме свикнали, ще се справим. Ти кажи как си? Отдавна не си наминавал към нас. Да не се е случило нещо?

            Сега Георги погледна към бай Христо, а той се приведе напред и най-накрая проговори.

            - Случило се е, Милке, случило се е. – тя го изгледа с тревога – Докато ние с тебе бяхме погълнати от собствените си грижи, Манол е станал мъж. А един мъж, за да е щастлив му трябва жена. – леля Милка вече го гледаше в недоумение – Не ме гледай така, ами се стягай свекърва да ставаш – каза той на края и се засмя от сърце.

            Леля Милка ахна и закри устата си с ръце, Манол скочи и прегърна баща си, а Георги въздъхна с облекчение и се усмихна широко.

            После настана истинска суматоха. Първо леля Милка се накара на Манол, че не ѝ казал дето Вела му е на сърцето, а сетне като ѝ мина, въпреки, че новината дойде като гръм от ясно небе, сякаш крила ѝ пораснаха и тя се защура из къщата да се стяга за годеж. Бай Христо даде благословията си на Манол, поздравиха се с Георги и се разбраха след три дни, преди да почнат постите да сторят годежа, пък венчавката щяха да направят след Великден.

           Манол изпрати Георги до портата, дълго гледа след него, а в ума му мислите препускаха като пощръклели коне. Още не можеше да повярва, че баща му прие така лесно непокорството му. Срамеше се от това дето стори, ама пусто сърце вече не траеше на тая мъка. Като лудо блъскаше да излезе сякаш стояло в зандан цял живот и сега му беше леко, та чак му се пееше.

            Вътре бай Христо още седеше под асмата, хвърляше по един поглед на леля Милка и леко се подсмихваше под мустак. Одеве, когато Манол го молеше да отложат пътуването, първо гняв се надигна в гърдите му, че синът погазва бащината си воля.  После като се вгледа в очите на детето си и сякаш видя вътре в душата мъката, дето беше заседнала като воденичен камък, бащиното сърце сякаш се стопи. За кратко през ума му минаха всички онези години, в които обикаляше по света и беше оставил своите отговорности на сина си, та той трябваше да порасне без време. Разхлопа се пусто сърце и аха да го задави та реши, че е време в тоя дом радост да влезе. Прав беше Манол, че след толкоз години, няколко дни нищо не са и се предаде на чувствата си.

            Георги се прибра на бегом с олекнала душа и усмивка на лице. Като го видя Вела очите ѝ грейнаха като ярки звезди. Нямаше нужда от думи, само се прегърнаха, а дядо Гроздан погледна към небето, усмихна се и прошепна.

            - Марийке, прости ми, ама ще ме почакаш още малко…

                                                                                                                                                                   Следва продължение...