ІІІ част

                                                                  Великият Могал

Скулптурът разговаряше със статуята. Бахар се заслуша в разговора.

- Не успях да завърша статуята, трябва да заемеш нейното място и утре!

- Принцът ме видя и възхвали изкуството ти! - каза статуята, която всъщност бе красиво момиче, дъщеря на бедната жена, донесла вестта на императора за раждането на сина му.

- Зад тази похвала се крие тайна любов!

- За кого?

- За теб! - отговори скулпторът.

В същия момент Бахар измисли пъклен план, за да убие момичето.

На другия ден всички дойдоха в градината на двореца, за да видят статуята. Първа пристигна императрица Йота, след нея се появиха Мансинг, Абгар Велики, принц Селим и прислужниците. Бахар пресрещна принца, като държеше поднос, върху който имаше златен лък и златна стрела. Тя каза:

- Осмелявам се да предложа нещо!

- Говори! - заповяда императорът.

- Разбулването на легендите се е правело с лък и стрела.

- Харесвам предложението - каза Абгар Велики и се обърна към принца - легендите могат да оживеят!

- Ваше Величество, ще бъде сторено! - отговори принц Селим. Бахар стоеше зад принца и тайно се надяваше, че той ще прободе сърцето на статуята.

Но принцът стреля в закопчалката и булото падна. Всички присъстващи нададоха възглас! - Колко е хубава, като жива! Само главната прислужница Бахар не се радваше. Тя не можеше да си намери място от яд.

Абгар Велики, Селим и императрица Йота се приближиха към статуята и щом стигнаха до нея, императорът каза:

- Хвала на Бога, сякаш ангел се е спуснал от небесата и е приел формата на мрамор!

Тогава статуята се раздвижи и каза с чуден глас:

- Не съм ангел, а човешко същество!

- Кой те принуди да станеш статуя? - попита Абгар Велики.

- Своенравен скулптор от империята Ви, който предпочита анонимността.

- Вещината му е достойна за похвала! Но защо замълча, когато стрелата беше изстреляна?

- Исках да видя как една легенда оживява.

- Очарователно, възхищавам се на смелостта ти! - каза императорът - Императрице, нека стане една от прислужниците Ви, ще я наречем Анаркали. Утре, когато празнуваме раждането на бог Кришна, Анаркали ще е подходяща водителка.

...............

В двореца императорът и императрицата празнуваха. Започнаха песните и танците. Анаркали беше най-красивата, най-очарователната водителка, която са имали в двореца. Тя пееше като славей. Висока, стройна, с дълга черна коса, тъмно сини очи, като бездънни кладенци. След танца, принц Селим ù подари огърлицата си.

Минаха няколко седмици от празника. Анаркали седеше умислена и прегръщаше огърлицата на принца. Така я завари нейната сестра Сурая. Тя се засмя и започна да танцува, около сестра си.

- Какво се е случило, Сурая? - попита Анаркали.

- Влюбена си.

- В кого?

- В принца!

- Замълчи!

- Не ми нареждай, докато не станеш императрица - отговори весело Сурая.

- За Бога, дори нямам право, да мечтая за това! - отговори тъжно Анаркали. Не мога, той е принц, бъдещ император на Индия. Сурая се завъртя, като всяко младо момиче, оставяйки сестра си в недоумение и се затича към градината на палата, където принцът и неговия приятел разговаряха.

- Какво искаш? - попита принцът.

- Дойдох да разбера, защо всички губят дума и ум, щом Ви видят!

- Кой го казва?

- Сестра ми, тя загуби ума си - отговори Сурая.

- Отнеси това послание на сестра си!

Сурая отнесе писмото на сестра си. Тя като го видя, каза:

- Не!

- Защо? - попита Сурая - Ти отдаде своето сърце толкова лесно, защо се боиш да вземеш неговото?

Анаркали отвори писмото и зачете: "Скъпа Анаркали, красива Анаркали, приеми поздравленията ми, сърцето ми е неспокойно, поради скръбта от раздялата. Ден и нощ мисля за теб"!

- Умирам! Бог забранява! Умирам, копнеейки - промълви Анаркали и продължи да чете писмото. "Тази нощ ще те чакам в западната градина. Постави отговора си в лотос и го пусни по течението на реката. Не забравяй, о, любов, очаквам отговора ти. Нямам търпение"!

Анаркали слезе до малкия водопад, откъсна един лотос, пъхна писъмцето в чашката на цветето и го пусна по течението на реката. През това време на другия край на малката река стоеше Селим и чакаше да пристигне отговора на Анаркали, неговата любима. Ето, че лотосът най-сетне пристигна. Той се наведе, взе го, целуна цветето и взе писъмцето на Анаркали. Започна да чете, натъжи се и смачка листа.

- Отказа ли ти? Защо? - попита приятелят му.

- Защото е само прислужница, а аз, за нещастие, само принц! Но също сме и хора, това се знае! - отговори Селим.

В полунощ, когато всичко бе утихнало, принцът влезе в западната градина и видя една свещ да гори. До нея коленичила, ридаейки, беше Анаркали.

- Сърцето потърси смелост. В песента ù стана по-храбро.

- Принце, слънцето огрява всяко кътче от вселената, защо тогава се вълнува да пристъпи тук?

- За да се слее с Луната!

- Ще опозорите положението си, Вие сте господар, а аз само слугиня.

- Днес ще разруша стената между нас. Погледни ме, Анаркали, искам да видя любовното си признание, отразено в очите ти!

- Там ще откриете страхлив копнеж на слугиня.

- Забрави, че си слугиня. Нека да прочета в тях това, що се боиш да изречеш.

- Не ограбвайте мечтите ми, това ще ме убие!

- Анаркали, нека сбъдна мечтите ти!

В това време се чу глас. - Дъще, къде си?

- Принце! - прошепна Анаркали.

- Нека ни видят! - каза Селим.

- Мога да понеса раздялата ни, но не мога да понеса опозоряването Ви!

Принцът стана и се отдалечи. Анаркали излезе на терасата и с поглед изпрати любимия си. Зад една от колоните, в тъмнината, беше се скрила Бахар, която тайно подслушваше разговора на влюбените. И замисляше пъклен план за унищожаването на Анаркали.

                                                                                          следва