- Хайде да сменим темата, а?

   - Какво имаш против? Това е нашият живот, нашето ежедневие.

   - Спри! Нека си починем от ежедневието. Тук сме, за  да се повеселим.

   - А ти можеш ли да спреш да мислиш? Имаш ли в главата си разпределение – мисли за делник и мисли за празник?

   - Не знам, но искам поне днес и поне на глас да не говорим за това.

  - А нощем, а сънищата? И денем. Седиш на масата, пиеш кафе, а срещу теб в празното те гледат две очи. Гледат те и питат „А  аз”

   - Стига, стига, моля те. Спри!

Как да спре. Уж се бяха събрали на купон.  Да си спомнят лудите нощи между два изпита. Всичко тръгна на добре и на кой му щукна в шашавата глава да спомене ”А помните ли?” Като барут пламнаха спомените. В такива случаи момичетата са по-бъбриви. И мъжете разказват, но той не може. Не иска да говори. Тогава също нищо не каза.  Затаи го.  Ето вече толкова време, щом и най-малкият повод отключи кутията на спомените, той отново и отново преживява всичко.

   Течеше поредният ден от преддипломния му стаж. За Сашо времето се изнизваше бавно. Нищо не се случваше. Имаше късмет с интелигентно, седемнайсет годишно момче. Безпроблемно, безвъпросно, безпретенциозно въобще - без. Седи си кротко в ъгълчето и чака. Цялото му поведение е изчакване. Чака да му разрешат, чака да му възложат, чака да приемат мнението му. Чака, но не като  роб, безропотно, а с достойнството на човек, който преценява ситуацията.

   - Чакам да стана на 18 и няма да ме видят повече.  Нито аз тях.

   - Добре де, за това време не намери ли тук приятели?

   - Тук, приятели? Смешки

   - Делиш с тях масата с хляба, стаята с леглото.

  - Каква ли не прави човек по принуда.

Това беше може би единственият откровен разговор, от който трябваше да си състави мнение, да изгради отношение, да изкаже препоръки за решаване на проблемите

В спалното помещение до леглото на момчето има шкафче. Такива шкафчета има до всяко легло, но това беше по-различно. Цялото беше омотано с верига, в двата края на която беше поставен катинар. Когато го видя първия път, Сашо се втрещи. Какво ли може да крие едно шкафче, че да се заключва с катинар. Вероятно дрога? Не събра кураж да запита възпитателите. Ами ако е дрога? Ще рекат: „Ти вчера дойде и вече направи разкрития.”Пък и чак с катинар. Може би оръжие? И Сашо взе „да снима филми” – както каза сестра му, когато ù сподели.

   - Да бе. Пистолет, не знам кой си калибър. Я помисли, чувал ли си скоро за неразкрито убийство? Какво ли те питам. Те въобще разкриват ли ги тези убийства? Вземай шкафчето на гръб със все катинара и право в полицията. После аз ще се перча в училище.

   - Я стига! Човек споделя със сестра си. Тя не само, че не го разбира, ами даже му се подиграва.

   - Добре де, брат ми. Какво те интересува. Нали си там още колко - два или три?

   - Три.

   - Така, още три дни. После, кой откъдето.

   - Разбираш ли, Рени. Това момче има някаква голяма тайна. То всичко изпълнява точно, покорно, не възразява, не реагира. Като че ли изчаква нещо.

   - Нали ти е казал. Чака да стане на осемнайсет и да се чупи.

   - А къде ще отиде?

   - Не знам. Той подхвърлен ли е?

   -Ама и ти го рече. Подхвърлен.

   - Така де, не знам термина.

   - Той не се побира в класическите термини. Родил се е в хубаво семейство. Баща му е бил летец, а майка му - учителка по музика. Завършила е музикалната академия, но заради детето се е отказала от концертна дейност и е станала учителка. Един ден катастрофират. Колата – смачкана. Родителите и двамата...  и той направи жест, за да покаже, че и двамата са загинали. Остава момченцето на три годинки. Как така е станало, че детето е останало живо, никой не може да каже, но е факт.

   - Добре де, нямало ли е роднини - баби, чичовци, лели?

   - Един вуйчо е поел опеката над детето. Как ли са му го дали – не знам. Той е бил сам. Водил е дълги съдебни спорове да вземе попечителството. Детето е било наследник на голям апартамент и хубава вила. Водили са се дела и вуйчото е успял. При нашата съдебна справедливост  какво ли не е възможно. За година, за две успял да заложи апартамента и вилата. Разбира се, загубил всичко и се покрил някъде. Пропаднал в дън земи, най-вероятно в чужбина Детето останало сам-само на земята. Двете баби и единият дядо междувременно се споминали, вероятно от мъка по загубите. Другите роднини не пожелали момчето. Щом няма апартаменти, няма обгрижване. И ето го нашият човек, пореден номер в списъка на социалния дом. Вече толкова години е там. Става сутрин, мие се, яде, на училище ходи и всичко, което е написано там в режима, а вечер отмята една чертичка. Остана един ден по-малко. Какво ли не направих да проникна в тайната му. Никакъв резултат. Но на третият ден...

Вървя по коридора. Отивам към двора. Пред мен вратата на мъжката тоалетна. Мъжете от персонала ползват WC на друго място, така че тук беше царството на  безконтролността и безнаказаността. Знаех това и бях решил, че за петте дена престой няма защо да си пъхам носа тук и там. Но сега ми замириса на нещо нередно. Един фъстък, като ме видя, се шмугна бързо вътре и се развика „Ей новия, новия”. Нямаха време да отреагират. Влязох по-бързо отколкото им беше нужно, за да охладят страстите. Това, което видях – това беше ужас, ужас в очите на едно седемнайсет годишно момче, проснато на земята. Тоалетните, както всъщност и цялата сграда, скоро бяха ремонтирани. Там плочки, млочки, разни казанчета, всичко беше на шест, а момчето на земята беше на осем. Така се беше сгърчило, увило ръце около главата, за да я предпази доколкото може от ударите, подвил  колене от ритниците. Ако моментът позволява чувство за хумор, той наистина се беше сгънал на осмица. При всеки ритник потреперва и леко изстенва, но не пищи.Двамата, които бяха с гръб към мене, не спряха да го ритат. Третият ме видя и извика:

   - Стига, стига вече!

   - Стига ли? Верига ще ми слага, а? И какво криеш в този шкаф, бе говедо?

   - Стига! Престани, ти казвам – и третият блъсна по рамото ритникораздаващия, като му кимна с глава към мен..

Това всичкото стана за секунда, може би за две. Време достатъчно, за да ми пламне кръвта и недостатъчно, за да обмисля последиците.

Тези синковци понятие нямат какво е да стоиш на стълбичката най-отгоре, да навеждаш леко глава, за да ти преметнат лентата, върху която е окачен медалът, той да легне върху гърдите ти, леко да го подхванеш, да го поднесеш към устата си с два пръста и да го държиш, докато си представяш гордата Стара планина, Пирин и Тракия, и всичко останало.

Та за тези две секунди успях да сграбча за рамото  падналия и да го вдигна.

   - Дръж се и помагай!  - това беше заповед

Така не се бях бил поне от две години. Последният път пак защитавах, но помагах на добър приятел, а сега понятие нямах за кого и за какво. Знаех само едно: никой няма право да рита паднал човек. А тези тримата. Плюнки мръсни.

   - Хайде бийте се, де! Нали сте трима, а ние двама.

Моят човек се оказа печен. Боят не продължи повече от минута, две. Успяхме да ги озаптим.  В това време онзи, малкият пумпал, беше отърчал до възпитателите.

После ми разказваха. Като шемет връхлетял в стаята, крещейки:

   - Бият се, бият се. Новият  ги разтърва и ги наби.

След тези думи всички се изстреляли в тоалетната.

   - После?

   - За после  не ми се говори.

   - А веригата?

   - Виж, това е интересно. След като се поуспокоиха духовете, седнахме с момчето на пейка в коридора.

   - Имаш ли да ми кажеш нещо?

   - Какво ти е интересно?

   - Не знам, ти кажи.

   - И ти искаш да знаеш за веригата, нали?

  ... свих рамене.

   - Ела.

В стаята нямаше никой. Той свали ключа, вързан като гердан на врата му. Посегна да отключи. Издърпа чекмеджето. Там имаше едно-единствено нещо, увито в парче плат. Разгърна го внимателно. Беше плик за писма. Отвори плика и извади снимка. Голяма  снимка. Подаде ме я. На нея бяха трима. Строен млад мъж в униформа на летец, малко по-дребна, много красива жена,  а по средата им две-три годишно момченце, хванало с ръчички ръцете на двамата. И тримата бяха усмихнати. Лицата им излъчваха радост и щастие.

   - Това е всичко, което имам.

От очите на седемнайсет годишният младеж се отрони срамежливо една мъжка сълза. Прегърнах го с думите:

-Понякога  това е достатъчно, за да живееш достойно.