Хищникът винаги предусеща жертвата, която е предопределена да умре. И когато скочи от възбуда, студено огъната стрела разкъсва живота с целувката на гладните си устни... 

Правило в живота ми стана голямата бдителност. Приемах казаното от другите със съмнение. Не позволявах на никой да „влезе” в душата ми. Така се спасявах от фалшивите ласкателства. Има много хора, за които лицемерието е нещо като радост. Като малка стаичка за ценни предмети събирани от любопитсво или изгубени по невнимание от друг. Аз не исках да оставям трофеи.  И все пак изпитвах нужда да общувам с много хора. Такива, които не познавам. Имах чудесната възможност за това. Живеех в голям пренаселен град. Където можеш да запазиш анонимността си.

 Навън ръмеше. Не беше дъжд,  нито сняг. Падаха някакви дребни зрънца, подобни на захар. Залепваха по косата ми , задържаха се по дрехите ми. Гледах през влажната мъгла и си мислех за предстоящата среща. Бях само на деветнадесет и отивах на вечеря с един клиент. Полудете-полужена. Опитваща се да изглежда по-голяма от връстниците си. С поведение, което казваше – внимавай с мен – хапя! Обичах да ме мразят. Един убийствен начин да докажеш победата над слабото в себе си... Винаги е по-лесно да удариш, отколкото да посрещнеш удара.

Мъжът беше на около тридесет и пет. Мускулест и висок. Когато му се усмихнах ме повикаха да обслужа друг клиент.

Може би и през ум не ми беше минало, че ще ме изчака да се освободя, за да ме заговори. В крайна сметка стана много набързо. Той просто ме попита дали съм свободна тази вечер. Фиксирах го. Косата му беше рижокестенява. Имаше интересно лице. Очи с цвят на коняк. Като общо – привлекателен. От една страна вече ми беше ясно, че ще приема поканата му, от друга ме смущаваше факта,  че е клиент на студиото, в което работя. Обикновено излизах с напълно непознати. Които нищо не знаеха за мен. Така, когато се разделяхме не оставях следи. Ето го – чакаше ме пред онзи ресторант, който така и не бях посещавала още. Знаех само,  че е скъп. Естествено с колегите си едва ли можехме да си позволим вечеря в такова заведение.

Той ме видя. Подаде ми ръка и ми каза, че съм много красива. Усмихваше се.  Какво си въобразяваше. Че ще каже няколко комплимента и „малката” ще се подхлъзне на полираната му повърхност.

Заехме места на масата, която беше запазил. Всичко беше като по учебник. Ястията, питиетата, обслужването, изисканата атмосфера. Ала на мен ми доскучаваше.  Наистина имаше чувство за хумор. Държеше се по някакъв изтънчен начин с проява на сърдечност. Видът му носеше огромно клеймо за чиста проба злато! А аз стоях отстрани и го гледах. Нямаше как да не се съобразя с категоричността на неговият аристократизъм. Но усещах как това ме затормозява. Открих, че желая да се отдалеча - възможно по-бързо. Загледах се в него, сякаш през мъгла и долавях колко сме различни. Навярно когато сме се срещнали е било чиста случайност. Той сякаш е вървял по селски път, защото луксозната му кола се е повредила. Нещо е привлякло погледа му. Оказало се е, че вижда скромно диво цвете, което никога не би забелязал в друга ситуация. Колко ли пъти е купувал разкошни букети, пристегнати с копринени панделки и подкрепени с послание за любов. Разбрах, че това не е моето място, че той не е човек, който ще усети безкрайността в едно незначително, едва забележимо растение, така нескрито и непресторено в своята обикновеност.

Видях отработеният му до брилянтно изпълнение жест, когато плащаше сметката.

Беше стигнал далече. Беше изпреварил хиляди като мен, може би милиони. По принцип какво е дявола? Ангел, изпреварил всички други в развитието си дотолкова, че се е откъснал от своята Божествена същност, забравил е за нея.

Без да го погледна повече, промълвих нещо за благодарност и се втурнах към изхода. Навън продължаваше да вали, вече истински сняг. Бях забравила палтото си в ресторанта. Тичах с най-стремителния си бяг. Докато стигна улицата, на която един прозорец грееше с жълта като слънцето светлина. Знаех, че там си ти, моят приятел от колежа. Седиш и пишеш. За човешкото за чувствата за любовта. За стръкчето дива трева,  в което има нещо от тишаната на вселената.

Мълчиш, вероятно се питаш къде съм и тази вечер. Реших да не те безпокоя. Няма да се кача при теб. Изпреварващото развитие крие много неизвестни. Не искам да ме запомниш повърхностна. Ще се опитам да се подготвя за теб. ВЕРОЯТНО ЩЕ СЕ ЗАБАВЯ. Но пък абстрактното мислене е необходимо, за да можеш да развиеш поглед към бъдещето. Просто гледаш в това, което не виждаш и си го представяш.