ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА

Последните дни беше навалял  приказен сняг. Ябълковата градина беше цялата с дебела снежна покривка. При най-малкото движение на клоните, от тях  политаше огромен облак снежинки.  Най-често  виновни за това бяха премръзналите врабчета, които напразно търсеха храна по отдавна оголените клони на дърветата.  Есенните багри на градината бяха избледнели от падналия сняг. Нямаше  го оживлението на свижданията в края на седмицата, когато майки и бащи, братя и сестри идваха да посетят своите новобранци.  Но в първите месеци след влизането им в казармата най-чести посетители бяха приятелките на младите войничета.  Градът не беше далече, имаше редовен превоз и момичетата идваха да зарадват любимите си всяка събота или неделя. А някои от тях идваха и двата дни за по няколко часа.  Когато дежурният офицер беше разбран, те се усамотяваха в ябълковата градина  на стопанството. Един тесен селски път делеше поделението от  просторната градина и  беше удобно място за уединяване на влюбените. Високата трева и разноцветните полски цветя под плодните дървета образуваха пъстър килим, който беше прекрасен фон на любовните сцени, които се разиграваха тук през лятото и топлите есенни дни.

 Наближаваше Нова година. В поделението кипеше усилена подготовка за новогодишното тържество на офицерския състав. Група млади войничета, под ръководството на  „старата служба”, украсяваха залата. Салонът беше грижливо изметен и измит. Висококачественият дъбов паркет, намазан с паркетин, беше готов за танци и хора.

Андрей беше този, който ръководеше групата по украсата. Той изпълняваше функциите на библиотекар в поделението и при вечеринки и тържества беше лишен от отпуск, тъй като отговаряше за салона и провеждането на вечерта. Макар  че присъствието му беше задължително, той нямаше право да се весели с присъстващите офицери и техните съпруги. Андрей беше само обслужващ персонал.

Много рядко се случваше заместник-командирът по политическата част, интелигентен и демократичен офицер, да го покани да танцува с дъщеря му или с някоя от момите, работещи в  поделението. Андрей не беше от свенливите, но все пак му беше неудобно да танцува в присъствието на целия офицерски състав. Той беше единственият войник в салона.

За Нова година бе поискал от ЗКПЧ отпуск, за да посрещне Новата година в града с приятелката си. Естествено му бе отказано, той отговаряше за Салона и за подготовката на новогодишната вечер. Оркестър от войници, литературно-музикална програма, пак от срочнослужащи и т.н. За всичко това се грижеше  редник Андреев.

Вярно, че през седмицата той имаше почти всеки ден слизания до града, събота и неделя го пускаха в гарнизонен отпуск. Малко се застояваше в казармата, но когато имаше вечеринки и тържества, нямаше мърдане от поделението.

Няколко пъти бе звънял на приятелката си, която го уверяваше, че ще бъде вкъщи на Нова година, щом като той не може да бъде с нея.

Часът беше 5 след обяд. Огромната елха беше богато украсена, десетки гирлянди и разноцветни балони висяха от високите тавани на Салона. Оркестърът беше на сцената и провеждаше последна репетиция. А в библиотеката се бяха събрали „артистите” и под ръководството на Николай уточняваха последователността на подготвените етюди, сценки и интермедии. Самият  майор Попов беше любител актьор и държеше всичко да бъде на високо художествено ниво. Усмихнат и доволен от видяното, Попов влезе в Салона, извика Андрей и му поиска войнишката книжка. Андрей изпълни заповедта крайно озадачен. Попов извади химикалка от вътрешния си джоб, написа нещо в книжката, подписа се и я връчи на Андрей. „Бързо изчезвай” - изкомандва на изумения Андрей, който не вярваше на очите си, виждайки  петдневната отпуска в книжката си. Едвам успя да смутолеви едно цивилно благодаря и се затича към радиоуредбата, където  спеше. Преоблече се, взе  кое-що и  без да губи време, се отправи към спирката на рейса, която беше точно срещу портала на поделението.

Само след 45 минути си беше вкъщи. Изми се, облече  новия си костюм от „фреско”,  балтона от  тъмносиньо флаконе и се метна на трамвая към пл. Възраждане. В  този час трамваят беше претъпкан, хората бързаха да се приберат с последните покупки, с подаръци и дамаджани. Игла да пуснеш, нямаше да падне на пода. Кондукторът подканваше пътниците да минават напред, но никой не мърдаше. На предната платформа, където беше и Андрей, стоеше  млада жена, натоварена с безброй пакети. При всеки опит да се придвижи по-близо до вратите, изпускаше 1-2 пакета. Навеждаше се да ги вдигне, но други 1-2 падаха. Андрей имаше само една мисъл, час по-скоро да стигне до приятелката си и нищо не забелязваше от това, което ставаше около него. Стресна го дрезгавият, малко пиянски глас на мъжа до него. „Няма ли кой да помогне на тази жена?” - бе изстреляно направо в ухото му. Андрей погледна наляво и надясно, видя отчаяната жена с многото пакети, пръснати по пода, и реши да помогне. Взе  част от пакетите и когато жената слезе на пл. Възраждане, слезе и той. Тук на две крачки беше студентската квартира на приятелката му, с която се любеха вече почти три години. Веднъж  измъкнали се от претъпкания трамвай, Андрей понечи да даде пакетите на жената, но тя го изпревари, като му благодари за помощта да я придружи до тях. Живеела съвсем наблизо.

Андрей беше кавалер, не можеше да откаже помощта си на една жена в затруднение. Той вървеше  с пакетите в ръце и не знаеше какво да каже на тази непозната жена, а тя не млъкваше. Вървейки, всичко му разказа. Съпругът бил в чужбина, децата ù - на село при майка ù. Била накупила подаръци за цялото семейство и утре щяла да ги изпрати по пощата. Андрей мислеше за приятелката си и много-много  не обръщаше внимание на словоохотливата си спътничка. Стигнаха до нейната кооперация. Действително беше съвсем близо до площада. Каза му, че живее на третия етаж, собственост на една бабичка. Покани го на гости по-късно, да посрещнат заедно Новата година, ако няма други ангажименти естествено. Андрей смутолеви едно благодаря и си тръгваше, когато Поли, така се казваше непознатата, му каза да отиде след  десет и половина, когато бабето вече ще спи втория си сън. И да не звъни, а само леко да почука на вратата. Андрей каза добре и единственото, което запомни, беше апартамент номер девет. Пожела весело прекарване и побегна към квартирата на приятелката си.

Не разбра как се изкатери до четвъртия етаж на един дъх, почука на стената, техния сигнал и зачака да му отворят вратата. Никой. Почака още малко и пак слезе няколко стъпала, за да чукне по стената, както имаше навика да го прави от началото на връзката им. Пак никой. Звънна два пъти. Вратата стоеше затворена и бездушна. Звънна по-настойчиво и продължително. Чуха се бавни стъпки и вратата се отвори. Беше хазайката. Тя го познаваше добре. Квартирантката не била вкъщи. Излязла още рано следобед и казала, че ще се върне след три дни. Андрей стоеше пред възрастната жена като ударен от гръм. Нито знаеше какво да каже, нито как да реагира. Изненадата беше тотална и съкрушаваща. Беше казала, че ще си остане вкъщи. А беше излязла рано следобед. Ако бяха решили с колеги да ходят на ресторант, защо толкова рано? И щеше да отсъства три дни. Андрей беше в шок. За всичко беше мислил, но за отсъствие цели три дни, не можеше да го асимилира. Но хазайката каза, че съжалява и затвори вратата. Андрей стоеше като закован на площадката на четвъртия етаж и мислеше. Какво ти мислене,  беше бесен и хиляди съмнения го загризаха. Излезе на улицата, точно пред входа на кооперацията имаше телефон. Обади се на Пепа, състудентка на приятелката му. На телефона беше майка ù. Да, излезли са заедно, щели да се съберат състуденти във вилата на техен колега. Къде се намира вилата майката на Пепа не знаеше. Щели да се върнат на втори вечерта. Във вилата телефон нямало. Чу се сигнал свободно и  слушалката увисна безпомощно в ръката му.

Андрей стоеше на площада като паметник, снегът валеше на едри парцали и бързо-бързо се трупаше по раменете му. Косата му беше мокра и пълна със сняг. А сега накъде? Нищо не можеше да измисли.

Всеки си беше направил плановете и уговорките много преди този ден. Хората не оставяха на случайността посрещането на Новата година. Кувертите на сносните ресторанти бяха продадени още преди месец и половина. Компаниите бяха оформени, продукти и напитки накупени и чакаха на топло пристигането на Новата 1959 година.

Удавен в мислите си, Андрей неусетно се озова  пред сладкарницата на ЦУМ., механично бутна тежката двукрила врата и влезе в задименото заведение. Дамският камерен оркестър почиваше и от мюзик бокса се носеше дрезгавия глас на Луис Армстронг и неговата незабравима  „Бона сера”. Седна на маса близо до естрадата на оркестъра, запали една „ Златна  Арда” и се огледа за сервитьорката. Поръча си един шоколадов коняк и се заслуша в песента.

Слушаше песента, но не я чуваше. Мислите му летяха към неизвестната вила, към компанията, с която щеше да посреща Нова година неговата първа любов. Мислеше за своята самота и липса на късмет. Проклинаше казармата и военните порядки. Загубените две години в „служба на Отечеството”  лишаваха младежите от естествената им среда, откъсваше ги от приятели и приятелки.

Много от  „любимите, които в началото пишеха по пет писма на ден, номерирани от едно до пет, скоро намаляваха честотата на писането и  много често пращаха хабер до любимия чрез негов приятел, че скоро се женят  и не е удобно да си пишат. Далеч от очите, далеч от сърцето, казват хората и са прави.

Андрей не усети кога е изпил втория коняк и тъкмо се канеше да си поръча още един и се сети за Поли и нейната покана. Усмихна се вътрешно и си представи приятното посрещане на Нова година в обятията  ù, мечта за всеки войник. Такива случки не се случваха всеки ден и не на всеки. Макар и авантюрист по душа, Андрей отхвърли тази мисъл и си поръча нов коняк.

Оркестърът беше засвирил „Чардаш”  от  Монти и младите оркестрантки  хвърляха от време на време по едно око към самотния младеж, вглъбен в мислите и коняка си.

Мисълта на Андрей скиташе по вилите в подножието на Витоша. Виждаше искрите, скачащи от цепениците в камината, мислеше за приятелката си и му ставаше все по-тъжно. Стараеше се да вижда нещата в добра светлина, но огорчението му не отстъпваше мястото  си на по-светли мисли. Пак помисли за Поли и поканата ù да посрещнат Нова година заедно. Нямаше какво да гадае. Ситуацията беше повече от ясна. Съпругът в чужбина, децата на село при мама, квартира на разположение с хапване и пиене. Прекрасни условия за еднократна авантюра с приятен младеж, при това войник. И то в Новогодишната нощ. Като в романите. Явно Поли беше авантюристка и то смела, си помисли Андрей и поръча една „Добуш” торта. Беше гладен. Часът беше вече десет, а той не беше ял от обяда в казармата. Майка му му сложи да яде любимите  му сърми с лозов лист, но той не ги погледна и излезе, за да стигне час по-скоро при любимото момиче.

След тортата започна да гледа по-оптимистично на нещата. Плати си сметката,  усмихна се на музикантките,  за да им пожелае весело прекарване, взе балтона си  от гардероба и тръгна към пл. Възраждане. От гастронома на Стамболийски купи бутилка шампанско и смело се насочи към кооперацията, където живееше Поли.

Въпреки  коняците, беше в абсолютна форма и мисълта за предстоящата авантюра му действаше като афродизиак. Виждаше вече Поли в обятията си. Чувстваше кадифената кожа на гърдите ù  да гали устните му. Андрей ускори крачките си и скоро тихо качваше стълбите на кооперацията. Тихичко почука на солидната врата и тя се отвори моментално. Като че  някой беше стоял зад нея, за да я отвори при първото почукване. В  антрето беше пълна тъмнина. Поли шепнешком му каза да си свали обувките, за да не събудят бабата, която току-що била загасила лампата и си легнала. Андрей беше готов не само да събуе обувките, но и целият да се съблече. С  шампанско в едната ръка и с обувките в другата  Андрей следваше тихичко Поли, която го беше хванала подръка, за да го води в тъмнината на коридора. Беше направил само две-три крачки, когато... /следва/