ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА (продължение)

Изведнъж  в непрогледната тъмнина се чу прещракване и просторното помещение, в което се намираха, бе облято от ярка светлина. Бяха в   хола на апартамента, с наредените за празничната вечер маси, една за възрастните,  друга за децата, които бяха цял рояк палавници. Те  крещяха с пълно гърло от радост  и  възбуда. Всички се смееха на глас, Поли хитро поглеждаше мъжа си и с нескрита вина свеждаше очи пред  Андрей, който стоеше  като парализиран. Все още по чорапи  и държейки в едната си ръка бутилката шампанско, а в другата новите си обувки. Имаше чувството, че светът потъва пред очите му, които не само не свикваха със светлината на полилеите, но и не можеха да възприемат тази компания от празнично облечени млади хора, като нещо реално.  Те  сякаш искаха да изненадат очакван стар приятел. Техните доброжелателни усмивки ясно показваха симпатията, която изпитваха  към младежа, попаднал в толкова деликатна ситуация.

Децата скачаха около Андрей и му се радваха, като че ли сам Дядо Мраз беше дошъл да ги навести и донесе дългоочакваните новогодишни подаръци. А той не смееше да вдигне глава и да погледне тези весели празнично настроени млади хора, едвам с  6-7 години по-възрастни от него. А някои даже и по-млади. 

          В един момент Андрей хвърли обувките си на пода, обу ги машинално  и с решителна крачка  се запъти към изхода. Тъй като шампанското все още беше в ръцете му, минавайки покрай една маса  я остави и продължи пътя си към вратата на апартамента. Не беше отворил вратата, когато една едра, силна ръка го хвана и го обърна към себе си. Пред Андрей стоеше млад едър, русокос мъж, с буйна грива, като на композитор и с малки хитри очички, които му се усмихваха приятелски, сякаш искаха да кажат „извинявай за шегичката, приятелю”. Андрей се опита да се отскубне, но ръката го държеше много здраво и нямаше никакво намерение да го пусне. Междувременно още трима мъже се бяха присъединили към русокосия, който явно беше домакина на дома, и уговаряха Андрей да се върне, да се  свали палтото и седне на новогодишната трапеза с тях.

Жените се бяха скупчили на другия край на обширния хол и тихо си шушукаха, хвърляйки от време на време любопитни и многозначителни погледи ту към Андрей, ту приятелката си.

 Поли изведнъж беше станала сериозна  и с усмивка приемаше десетките въпроси и коментари на приятелките си. Но явно и тя се беше притеснила от ситуацията, която сама беше създала. Впрочем не беше имала такава цел, защото вероятността младежът да отиде у тях беше нулева. Той явно бързаше за някъде, където го чакаха. Едва ли щеше да се впусне в някаква неясна авантюра точно в новогодишната нощ.  Прибирайки се у дома, беше разказала на мъжа си за услужливия младеж, който ù беше помогнал за носенето на безбройните пакети с подаръци. Емил дълго се смя и самият той предложи тази малка инсценировка, ако все пак  неизвестният младеж се отзове на поканата ù.

          Всичките им приятели прегърнаха с интерес идеята, особено жените, които бяха любопитни да видят завоеванието на приятелката си. Поли нямаше славата на авантюристка, което още повече заинтригува компанията. Но всички смятаха, че едва ли има шанс завоеванието на Поли да почука на вратата.

          Андрей беше бесен. Ядосваше се на себе си. Как беше проявил такава наивност и се беше насадил на пачи яйца. Как да се измъкне? Това беше въпросът. И то да се оттегли достойно. Не виждаше изход. Беше загазил здраво. А беше Нова година. Беше мечтал седмици наред да бъде свободен този ден. Да,  беше успял. И какво? Всичко беше провалил с наивността си. Моментна слабост и може би търсене на авантюра, от немай къде. Ех, ако приятелката му си беше вкъщи, както беше обещала. Но я нямаше и той в отчаянието си се съблазни от поканата на непознатата. И сега се чудеше как по-безболезнено да напусне тази весела компания. Бяха го обградили и не го пускаха даже да се приближи до вратата.

          За миг, като светкавица, една мисъл го споходи. Тук никой не го познаваше. Не знаеха нито името му, нито пък кой е, откъде е. Можеше да им изиграе един етюд под чуждо име и да прекара Новата година сред непознати хора. Какво толкова.  Утре нито те щяха да го познават, нито той тях. Вероятно никога вече нямаше да се срещнат в живота.

          Вдигна глава, огледа всички мъже, които бяха около него и му се усмихваха. Погледна към  жените, скупчили се на другия край на обширния хол. Отвсякъде го гледаха дружелюбно усмихнати очи, лица с празнично настроение. Само Поли го гледаше засрамено или по-точно казано смутено. Целият този оглед трая само миг. Решението беше взето, оставаше. „Добре”, каза той, съблече палтото, което беше веднага поето от  Емил, а другите, усмихнати и доволни, го поведоха към групичката на жените и го представиха на съпругите си. Той не излъга, каза,  че се казва Андрей и толкова. Пък и никой не го попита за подробности, поне за сега.

Седнаха на масата, всички нетърпеливи да вдигнат чашите. Наближаваше 11, нямаше време за губене. Само след час настъпваше Новата  1959 година.

          Децата вече бяха заели местата си около  ниската масичка и  се надпреварваха да хапват от вкусотиите  на масата и вдигаха врява за сто души, а бяха само 5-6.

          След отлежалата домашна ракия от беловици, дойде ред на осмарския пелин, подплатен с печено прасенце и домашна баница, точена на ръка от свекървата на Поли.

Градусите се покачваха много бързо. Смехът не спираше. Леко зашеметен от изпитото и преживения шок, Андрей беше разтворил торбата с вицовете и не им даваше да си отдъхнат от луд  смях. Прояви целия си актьорски талант, даже на моменти преиграваше, за да прикрие първоначалното си смущение. Последният час на старата година  се изхлузи бързо и навън загърмяха ракети, бомбички и хиляди разнокалибрени пукала. Радиото свиреше Химна и след минута се чу приветственото слово на Първия държавен ръководител и когато се чу прочутото му „Да ви е честита Новата  ИЛЯДО  деветстотин петдесет и девета, всички се хвърлиха да прегръщат и целуват  най-напред Андрей, първо жените, след тях мъжете и децата. Само Поли стоеше настрани, малко гузна, малко тъжна, но с очарователната си усмивка. Тогава Андрей сам отиде при нея, прегърна я и я целуна по страните като брат. Всички викаха Ура и  ръкопляскаха, и най-гласовит беше Емил, който на свой ред го прегърна, тупайки го по рамото, действително като по-голям брат. Раздадоха подаръците на децата, които нетърпеливо чакаха този най-важен за тях момент, а след това и големите си размениха малки подаръци. В един момент се оказа, че Андрей е получил най-много подаръци. Как се беше получило това, никой никога не разбра.

          Танците продължиха до зори, а децата щастливи и доволни, и малко уморени, заспаха в съседната стая, докато татковците и майките танцуваха до премаляване. Спираха за кратко, за да се подкрепят с чаша искрящо червено вино и мезнат с портокал или сушени сливи с орехи.

          Тази вечер бе сложено началото на едно истинско приятелство, което продължава и до ден днешен. Вече повече от петдесет години тези семейства, включително това на Андрей, празнуват Новите години заедно. Компанията се е разраснала неимоверно много, със снахи и зетьове, внуци и внучки, и  на всяка Нова година първият тост е за тяхното искрено приятелство, което топли сърцата на пенсионираните  вече младежи и им напомня за онова необичайно посрещане на далечната 1959 година. Те никога не забравят да отсипят по няколко капки от руйното вино за душата на Поли, която ги напусна преди десет години, покосена от коварна болест. Споменът за нея не избледнява,  а само им напомня за краткостта на живота и за безобидния ù флирт с младото войниче, което много бързо стана душата на тяхната компания. И този спомен, макар и тъжен, прибавя младежки искри  в старческите им очи. Очи, които се навлажняват бързо зад дебелите стъкла на  очилата.