11 feb 2017, 21:26

Весели пуканки с комерсиални и... Част 2 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1207 0 0
37 мин за четене

 

Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.

(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)

Част 2 

 

После всичко си започна - или не! По-скоро си продължи по старому.

Отново имах няколко сериозни скандало-критики от страна на моята семейна половинка… Темата бе, че заради филмовманиячването си съм пропускал да свърша световно значими къщни неща. 

И аз какво да сторя я?! 

За да има семеен мир…

И да няма трета световно-семейна войнa

… си вземам твърде осезателна бележка. 

Иии… 

Поемам плътната политическа отговорност в това все още мирно време да давам бойно дежурство - по домашен боклук. Всяка вечер. Да! Всяка вечер! Извършвах обстойно прецизен мониторинг. И то по строго определен маршрут. На кое ли? На всички интериорни съдинки с болкуко-предназначение. А тооо… В нашето жилищеее… Такива си ги имаме в изобилие!

И в банята. 

И в тоалетната.

И на готварския плот. 

И в стаята на едното. 

И в тази на другото дете. 

И до тоалетката за гримиране на жената.

А бе с две думи боклукцентровете у нас са с къде един, два в повече от мобилните ни телефони. Иии… ако при вечерната проверка съдържанието в която и да е от изброените, съдинки надвишаваше дори милиметър над четвъртинката отстояща от дъното… 

Равнис! 

Мирно! 

И моя милост изпълнявах съвестно и чинно упражнението: 

„Вземи съдинката - изпразни съдинката!“ 

Съответно и веднага наличния отпадък го носех на единия балкон, където бе голямата кофа със сборния черен найлонов плик… А на другия ден. Рано призори! С патетична героичност в сърцето! Най-триумфално! Отивах да я изхвърлям! Торбата де - не героичността. 

Че една сутрин… Малко преди още да съм я свършил тази си високо отговорна дейност - пътьом решавам да проверя и пощата. Щото то нали все ни ги пълнят кутиите с разни рекламни глупости. Та си казах тъй и тъй нося боклукчийския кръст, който Съдбата към момента ми е отредила…  И тъй и тъй ми е на път… Що пък на този си хал да не зачистя и пощенската кутия. Обачеее… долната пантичка на вратичка й нещо се бе поразхлабила. И понеже съм и на вълна ремонти… Се опитвам да отразя едно експресно ремонтче, около така изникналата авария. И понеже няма под ръка търся да импровизирам с нещо подръчно. Ама тя ситуацията нещо се заинати. И пустото му болтче доста ме измъчи. Но все таки, най-накрая ползвайки като отвертка малкото китайско ключе от катинара за мазата, успявам да се справя. Та вече за последно пробно отварям и затварям вратичката, когато чувам зад гърба си глас:

- Добро утро господине! Много се извинявам! Бихте ли се отместили! Вече?! 

- Добро утро! – отговарям почти механично аз и с периферното си зрение виждам младо момиче с огромна пазарска количка пълна до горе с рекламни флаери – Искате вече да влезете във входа ли? – питам на свой ред. 

- Не точно! По-скоро искам да си свърша работата при пощенските ви кутии… Вече! – отговаря ми момичето, натъртвайки на думата „Вече“ и продължава в назидателен тон – А вие десетина минути си играете с тази вратичка. Вече!

Интонацията й и това подигравателно повторение на моето вече, много ме подразва. Оглеждам се и се чудя. Защото установявам, че никак си не й преча. Има място да се мине. A ако тази устатница застане до мен, може даже и да си поставя флаерите. 

Интересно! 

Обръщам се към нея, да попитам как точно преча, а девойчето ме гледа право в очите. Усмихва ми се любезно и ми намига с едното око. Това ме хвърля в нова някаква почуда: 

„Тази малката сега какво? Да не би да е някаква палавница закачаща се със сънените мъже, изхвърлящи утринен боклук?“ 

После се сещам, че наистина все още не съм дотам събуден. И логическите  хълцукания по темата най-вероятно са породени от дефицита на бодрост в кръвта ми.

Решавам да не се заяждам.

Особено пък рано сутринта. 

И то с торба фунтящ боклук в ръка.

Смирено отстъпвам.

Момичето придърпва количката. 

Чак тогава разбирам защо ме моли да се преместя. Тя има родилен дефект. Лявата й ръка и десния й крак са в някакво изкривено положение. За това и й трябва повечко място. Да може да премине. Пък и после да пуска флаерите. 

Ама на! 

То с това блудкаво ехо от креватен унес между ушите, кой да си отвори както трябва очите, я?! Извинявам се сконфузено на момичето. После й помагам да приближи товара си до самите пощенски кутии. Вземам си препълнената с компилирани битови аромати торба. Правя крачка в моят си посока и чувам зад гърба си:

- Благодаря Ви господине! Господ здраве да Ви дава! На вас и на децата Ви!

Обръщам се и аз да й благодаря. А тя не спира да намига с онова си око. Чак тогава се сещам и мислено се пляскам по челото: 

„ Ама си и ти дървен Пинокио с Пинокио. Това намигане може да е тик някакъв. Или най-вероятно е симптом от не дотам доброто й здравословно състояние!“

 Теглих си една цветуща дърваро-лесничейска майна на ум. И продължих към контейнерите. След тази малко по-интересна сутрин пак в редичка се подреждат върволица от скучни дни и нощи на нищоправене. Отново се отдавам на филмопуканково разложение на духа и тяло си. 

Нооо… явно нещо не съм направил както се е очаквало. Защото в семеен аспект нещата са си пак така. Имам  в предвид, как въпреки поетата от мен боклукоинициатива в края на втората седмица имаме нови пет домашни скандала. 

И да!

Основните тематики в спора със семейната ми половинка разбира се са все „от важни та още по-важни“ Да речем най-елементарно казано се спори около нещата, за които аз нося - не Някаква, а едва ли не Лична и Пряка вина. Като това се отнася не само за семейните неща, но и за:

„Глобалното затопляне!“

„Бежанската криза!“ 

„Заплахата за екологията на Южния полюс!“

„Забавянето на проекта Марс-1!“

Петото подобно за което още съм виновно-отговорен ми се губи в момента. Но и то никак не беше скучно като тема. А да! И то-петото касаеше със същата умопомрачителна сила семейното ни щастие. Ама досущ както и изброените по-горе четири. Че някъде около този поток от свръх важни полемики… Така, така… Май някъде три или пет дена след петия скандал се замислям: 

„Май не само там при Човечетата, ами и в къщи съм започнал да ставам дървен като Пинокио! Ми да!“

 Та искам не искам. Покрай почивките около задълбочените ми анализи на много от съседите им научавам дневните режими на преминаване. Щото нали споменах как сме на втория етаж. И както се оказа по някакви си там Вселенски принципи, почти всеки понеделник, сряда и петък сутрин започнахме да се виждаме с Момичето разнасящо флаери. Е то другото и то си е ясно! Кръстих си я Флаерка. Та когато се случех да съм на своя боклуко-вестникарски кафе-пост… Имам в предвид пейката до входната врата… Тогава винаги й помагах. И всеки път на изпроводяк чувах нейното: „Господ здраве да Ви дава! На Вас и на децата Ви!“ Не знам точно как и кога, но въпреки с явните си физически недъзи по някакъв на Флаерка започна с нещо да ми става симпатична. Може би защото някак напреки на тежкото си физическо положение успяваше да бъде весел човек. Може и странно да звучи, но си бе точно така. 

Една събота жената каза, че била преуморена. Поиска да си поспи до по до късно. Ясна е работата. Днес ще да съм дежурен освен по семеен боклук и кофа, и още и по семейна закуска. Няма как. Поемам и тази задача. Нали съм с милозлива, добра Пинокиова душа… 

На връщане от баничарницата виждам съседката от шестия етаж. Някъде къде осемдесетте е тя. Седнала на моето място. Там на пейката до входа. А пред краката и кофата й за смет. Пълна е до горе. Явно събира сили женицата - да стигне до контейнерите. А аз си мисля: 

„Е аз тази моя работа я свърших на предното излизане. Ама май на бабчето паура хич му го няма!“

Даа… 

Нещо под лъжичката ми заиграва. Знам ли и аз точно от какво? Може пък въпреки краткото време на принудителен домашен престой вече да имам надградени някакви динамично-рефлекторни боклукостериотипи.  Или пък да е от това щото нали точно в този отрязък на деня обикновено съм набрал санитаро-хигиенна инерция. 

Дааа… 

Може и от там да ми е тази боклуко-непримиримост. Но така или иначе хич и не я питам. Оставям пакета със закуските до нея. Взимам кофата на престарялата жена. И я изхвърлям. После смирено сядам на пейката. Усмихвам и се дружелюбно и с откровена сериозност се интересувам как е? 

Оплаква ми се женицата от очакваното - старост нерадост. И от това, че нищо вече не може да прави. А само е в тежест на себе си и на децата си.  

И нали малко бях сега в нейната притеснена ситуация, че да и вляза в тона и аз й се заоплаквах. Как съм притиснат от събитията. Как не мога нищо да правя. И как поради това си стоя в къщи. А от пустото му стоене само се караме с жената. 

Тя пита защо е така работата при нас. И дали наистина пък чак толкова нищо от никъде няма какво да се намери за правене. 

Решавам да съм откровен. Споменавам и че може би на хоризонта е в наличност нещо като предложение. Имайки предвид поканата на шефката от Центъра за хора с увреждания. Но си признавам, че се двоумя. Защото предложението е твърде далеч от образованието ми или от нещата, които до момента в живота си съм правил. Говоря си й ги аз тези неща, но изобщо не се надявам на някакъв полезен отговор. По-скоро това което всъщност очаквам от самата ситуация е поне малко да ми поолекне.

Бабата рее поглед пред себе си. А по поведението й изобщо не мога да определя изобщо слуша ли мъглявите ми обяснения или не. Но тутакси забелязвам как когато замълчавам за момент тя спира да поотрива сбръчканите си от старост длани. Поглежда ме сериозно. Пооправя си забрадката. И авторитетно заявява:

- Аааа комшу недей така! Фащай са. ‘ич биля са не двоуми! То де викат по-старите от мененка ‘ора: „Както хъсът за еденето идвал със самото му едене така и куража за прайене нявгаш идвал с прайенето на това от куйето са стра‘уваш, че ни моиш ‘а го праиш“. 

- Ахаа… Тъй ли думат по-старите от тебе бабо Цвето – смея се почти на глас аз – Ма то ти не си ли точно от тези старите ‘ора, а?

- Неее! Язенка не съм чак от тейния сорт. Уния бяа куджа по-мъдри от мененка. Аз съм си проста женка. С пети клас учение. Ма на! Няма ги веч ония де знаяа повеч‘ от мен. Споминоа са всите. Лека им пръсчица. Ма остъй ги тех ти сеги. Чуй да ти река кво на времето отчето у наше село думаше за случки кат‘ твойта… 

- Дай да чуя! – отново дружелюбно и се усмихвам аз.

- Като за лудо работи, като за лудо не стой – казваше той. И го праеше колчем видеше по-дръти от лудите млади ‘а се помотват по мегданя. Ама те на. Ку гу бях слушала тогива, сеги нямаше ‘а са тюфкам. 

- За какво?

- Ка за кво? Че съм не свършила толкоз мноо неща. Де имаше и може‘а ‘а са свършат на младини.  Ей на сеги виж ка‘ я докарах. Кофата със смет не мо‘а ‘а си изфърла сама. 

- Хе, хе, хе! Бабо Цвето знаеш ли това неговото: „Като за лудо работи, като за лудо не стой“ – много ми хареса. И знаеш ли?! Май много точно ми пасва и на положението. Пък и на предложението което имам. 

- Е! Щом па ти пасвааа… Фащай са за това положение ‘а го пра‘иш онова предложение. Що то онизи двамцата… Те такива кат‘ тебенка гледат.

- Кои те двамцата?

- Ка‘ кои бе комшу? Гявола и Дядо Боже. Те други дела нямат. Или са задяват с такива де нямат раб‘та. Или им дават знаци. Дяволът ги бута ‘а са провалат още повеч. А Дядо Боже им дава знаци белким ‘а са опраат дорде е време. 

- Ахааа… Разбирам. И ти кво ша кажеш сега по въпроса… Може ли пък таз приказка на вашето отче дето за лудо да работя да е някакво подсказване. Знак дето ми казваш на Оня от горе? – шегувам се аз със старата жена, сочейки с пръст към небето – Или е на Дявола работа? А бабо Цвето?

- Знам ли я? Мой и едното, мой и другото да йе! Ми да! Мой и такову да йе! – поглежда и тя към небето - Що па да не мой да е от Божинката поличба някаква си, я? 

- Ахааа… А Той ако е така, Божето знак още друг ще ми даде ли за потвърждение? Тъй ли е…?! Не тъй ли е!? Или казваш само по веднъж подсказва Той?  

- Еее… комшу - това го не знам азе. Нъл ти рекох - проста женица съм си язенка. Ама щом думаш, да си почувствал, как това реченото от мен е подсказака. И то че е от Дядо Боже… Мой и таку да е. Но ако па е тъй, аз ще ти река – съвсем не го подминавай този Му знак. 

- Добрее… Благодаря ти бабо Цвето. Ще знаеш, че много ми помогна – подавам ръка за довиждане, но забелязвам как старицата жадно гледа към моята торбичката с пахнещите топли закуски, пак присядам до нея и питам – А я ми кажи бабо Цвето! Ти тая заран закусвала ли си?

- Не комшу! Още не съм. 

- И защо? 

- Щото чакам щерката лебец ‘а ми донесе. Попарка ‘а си напраа. Тя два деня ‘се заета беше. А у дома завчера га гледам, пък то трошичка не ми йе останала. 

- Чак от завчера ли си без хляб?

- Ами комай да! То мислех снощи до комшийката от среща да ‘ода ‘а й са примола за филийка, две. Що баяджа ми пригладня. Па ма не държат краката да стигна сама до лебарницата. Ма изотпърво ма досрамя щот требеше ‘а са мола на версия да ми го дадат. Па то малко къде от по-после щерката са обади. Рече че днес къде пладне щяла да доде. Па то днес нали съб‘та било. Та от зарана са обади пак. Как раб‘та изникнала някаква много бърза около унуците. Важна била доста повече от другите таз раб‘та. Тъй и не разбрах ква йе. И язе чакам. Ма то е го на де го пладнето. То веч до него време не остана. Ша изтърпа още минико. Колко му е я! Ша изтърпа! А ти що това ма питаш? А комшу?

- Ай така си та питам аз. Щото си нямам работа. Ма знаеш ли какво ми иде сега наум. 

- Не!

- Ей ти тогава тез закуски. И това кисело мляко. Докато чакаш да си закусиш о‘време, както си му е реда преди пладнето да е дошло. Щото то може щерката отново да не успее и за обяд с хляба. 

- Ууу… ма то много това. Цяла торба закуски. Ми за твоите дяца? Ми ти? Ми за булката ти?

- Не бери ти грижа за нас. Аз нали и без това само лентяйствам и се моткам… Пък и краката ми нали не са на годините на твоите. Колко му е. Ще ида да купя други закуски. Хем да помисля, как да постъпя за това дето ми го каза. Искам да съм на чист въздух докато мисля.

- Ма чакай бе комшу… Ми то азе… Сегиии… У меня си пари ник‘ви не носа… Не мо‘а ти ги плата бе комши. Ма то и горе нямам ник‘ви. Щот‘ тя щерката ми ги ‘зема ‘а не съм ги дадяла на некой мошеник…

- Няма никакви пари да ми даваш – прекъсвам я строго аз - Аз те черпя за това, че ми даде този хубав и мъдър съвет. 

- Кой той?

- Онзи! За онази работа дето ми я предлагат – но като виждам колебанието в погледа й ставам още по-настойчив - И ха сега де! Нали комшии сме де. Все една черпавка можем да си правим един друг.

- Еее! Благодаря ти комшу. Мно‘о ти благодаря! И ха дано Господ здраве да ти дава! И на тебенка! И на дяцата ти! И на булката ти! – трескаво взема пликчето баба Цвета и сякаш се поуспокоява, после поглежда към мен и пита - Ама ти за онова твоето место за работа оти си замълча. Ха речи какво е! И къде е тя таз раб‘та де! 

- Имам възможност да се хвана ей така без пари при едни нещо като луди по по-особен начин Човечета. 

- Ама какви са тези човечета по-особено луди? Ааа…!  Да не са някои палави лудетини. Че после още повеч‘, да се изпокарате с булката у дома?

- Не, не, не! Не са лудетини. По-скоро са като щерката на съседката от другия вход.  

- Аааа! На Весито ли? На нашето - убуто Веси ли?

- Да! Приличат на нейната щерка! Даже между нас да си остане - точно там при нея мога да поработя. Кво ша ми кажеш за това - а?

- Ааа… Щом нашето убуто Веси таманака работиии… Мястото требе да е харно. Щото не знам знаеш ли? Но тя йе даскалица по пение. Па който пее той нъл знаш?! Той зло не мисли. Още по па и че даскалува и на другите, как и те лошаво да не умуват до га пеят. Ама ния си ‘ортувааме за туй-онуй с нея. Някъде си около тази Коледа, га че ли беше. Та язе знам като ква е тя там. А ти? Ти, кви ша га вършиш около нези?

- Ами като доброволец ще бъда. Щото нямали пари за повече щат.

- Е как то тъй? Не ти отбирам на това последното - де ми го рече сеги. Те ако са та аресали - ша та щат. Ако ли не - няма да та щат! Какво е то туй искат та, пък нямали повече да та щат? 

- Ама не, не!? Не става въпрос дали ме искат или не ме искат…

- Ми?

- Няма щат ще рече, че нямат бройка. И за това мога да съм само доброволец. 

- Бройка ли?! Какво е то това бройка? И къде трябва да я имат? – пак гледа към мен с недоумение старата жена, стиска притеснително торбичката със закуските и добавя – То да си признаа и другото онова твоето думане за доброволец… И то никак си не ми е разбрано? 

- Бройка значи няма определено работно място за мен. А доброволец значи, че никой не ме кара насила да отивам там. Правя го сам. По собствено желание.

- Е комшу! Ма то такава работа напреки твоето исканйе няма ка‘ ‘а се върши, комшу! То вярно, че възтягово йе с такива ора като онез де са то тамакана при Весито, човек ‘а пладнува. Ма пък ако приемеш е убу тама таз работа, сам да си я поискаш. Щото нали все с добро сърце требе да е труденето ти тама. Иначе как то?! Иначе без ‘а ти тупка до топло душата - оденето тама си е жива затра грехотна?! Че и за туй някак си нещо не ти отбирам ун‘ва де ми го рече, че ша одиш зорлем, па ша та водат доброволен…

- Еее не, не, не! Доброволец  се казва в смисъл, че няма да ми плащат заплата. А не че ще работя насила.

- Ааа…! Еее…! Така по може! Така по може! Амааа…! Виж сеги! Тама точно така може ‘а одиш и за без пари. То това е дело добро. И се явява като високо по сърцатост деяние! Пък и щом казваш, че Божинката знак ти давааа… Ходи! Ходи комшу! Чако е без пари. Па за другото ти кахър не бери … 

- За кое другото?

- … де нямало да ти плащат тама на место. Той Дядо Боже после ще стори тъй, че ша си ти се отплати многократно. Че чак и подобаващо биля. И са не бой ти, за неговото добро. Особено га ти си сторил подобно някому. Още по, па га са та замолили да го сториш. 

- Ахаа…! Еее може! Може и да ми се отплати дядо ти Боже! Ама сигур в някой друг живот. Да ти кажа, ако съм честен до сега фиша си все в счетоводството и на банкомата съм си го получавал. Ама щом казваш. Иначе колкото пъти в църква вляза все давам. Я за свещ, я за някой ритуал. До сега от там не съм получил нищо материално.

- Така си е то. От ка си я има черквата – тя си е храм Господен. Не е ни бакалия, ни бит пазар! Тама даваш дарове. Вещи. Икони. Пари. Пък после в молитвата молба отправяш. Тъй щото желанията ти да ти се случат. И вече ако Бог реши, че заслужаваш, това дето ти трябва… Тогива си го вземеш от живота. Вярно нявгаш ти се дава бърже. Нявгаш не. Трети път иде възкъсно, но иде. Ама то както и когато да е това даване… То винаги е все извън храма. Все от вън го получаваш. Пък то там дето Весито ходи да работи… То тама си е пак нещо като храм. И за това ако те молат… И ако ти се дава работа тама… Ти комшу - приеми я! Чако че е без пари.

- Казваш за заплата да не се пазаря…

- Ааа не, не! Не бива комшу. В такива места де са като черквата алъж-вериша па и пазарлъците около молбите към Дядо Бог са си най-големия грех. Не за друго… Ми никак си не е на добре да се пазариш точно с Божинката. Тама нали ти рекох. Дава ти се каквото си заслужил. Или какво ти е отредено да получиш приживе. И каквото и да е то, за всяко нещо требе ‘а си благодарен. Ама мно‘о благодарен.

- Добре де няма да се пазаря с Бог. Ама чакай сега! Как така при Весито работата ще е храм? Аз нали бях три дена там. Няма нищо подобно на църква. Една съвременна луксозна минилудница си е! Тичат напред - назад разни весели Човечета.

- Еее не говори така де. 

- Ми как да говоря?

- Не говори така щото то нали знаеш… Господ с устата на децата, пияните и лудите говорел – после си пооправя забрадката и продължава -  За това ти и рекох. Щом на работата на Весито има много такива хора… Значи ша знаш комшу, тама ще да е нещо като потаен храм Господен. В който може чрез нечия луда уста Дядо Боже да казва това онова на хората наоколо. Пък те дали ще отберат нещооо… от думаното… Или как ще гледат на реченото… Техна си работа.  

- Дааа! Казваш ако се хвана там да помагам, да внимавам какво ми говорят Човечетата. 

- Ми не знам! Твоя си раб‘та. Ако искаш внимавай, ако искаш недей. Аз това знам за тези ора - това ти и думам. Ай аз веч‘ си ша са качвам. А не ‘земе щерката па да ми звънне за нещо… И изотпосле  ‘а са изпопритесни, че не и дигам слушалката. Ай сполай ти комши -  усмихва ми се топло тя, стисва закуските и млякото поглежда ме в очите и казва – И пак мноо за закуската ти благодара – после вдига празната кофа и се мушва във входа.

Пред пейката спира камион с лъскав фургон. Чист спретнат – току що излязъл от автомивката. Неволно съзирам в него отражението на старицата, как чака до асансьора. Тя плахо наднича към мен, но виждайки че съм с гръб, не разбира че я наблюдавам. Отваря торбичката и с треперещи ръце си откъсва парченце от милинките. А аз хем се радвам, че все още е с всичкия си, хем пък ми става жал за нея. 

Камиончето потегля. Аз ставам и се запътвам отново към баничарницата, мислейки си сериозно за разговора ни. Прибирам се и пак си я подхващам същата. С пуканките и гледането.  Но май кажи речи половин ден говореното с бабата особено онова: „Като за лудо работи като за лудо не стой!“ все ми се търкаля из мислите ми между филмите. 

Така криво ляво минава и Неделята в която по някакво чудо не сме се скарали с жената. 

Идва Понеделникът. 

Утро е!

Протягам се в леглото.

Но жената ме сръчква.

Ставам.

Може и да е странно, но липсата на неделни скандали ме привеждат в някакво поетично настроение. Оглеждам се в сутрешния сумрак и си шляпуркам из къщи по чехли.  Надниквам през прозореца и се ослушвам. 

Ето да! 

Пищящите близнаци от трети вход, които всеки работен Божи ден ги водят на детска градина. Забързаната кокетка от четвъртия етаж. Ето я и нея! Точна е като швейцарски часовник. Така! Така! Така! Само дето гримът по лицето и е пет пъти повече от мозъка под накипрените и къдрици. Но то пък няма как всичко в един човек да е идеално. Или пък в достатъчни количества – нали така?

Със засилващата се светлина на хоризонта се увеличава и темпото на преминаващи под прозореца ми. Пък то аз нали съм дал мъжка дума да съм Кавалер на Домашната смет. И да искам и да не искам е невъзможно да остана в страни от разгръщащата се пред очите ми битка между вечерното спокойствие и дневната динамика. Именно и поради което себеотрицателно се впускам да изпълнявам рицарският си дълг. Поемам си дълбоко дъх. Стисвам за гушата моята нова за деня дама… И така с торба боклук в ръка излизам на улицата. Сутрешния влажен хлад ме лъхва в лицето. А през главата ми прелита мисъл: 

„ Пинокио колкото и да безработничиш към момента… Все пак и ти по някакъв начин с твоето си личното кавалерско боклуко-присъствие допълваш досадната делничност на първия работен ден от седмицата!“

Оглеждам се

Дааа…

Ето я и нея – действителността. 

Полицаят от втори вход. Който почти винаги по това време извежда кучето си на разходка. Кимваме си за: „Добро утро!“ Щом не дърпа нервно любимеца си, значи снощи е бил дежурен. Днес не е на работа. И му е спокойно. Нямам представа как! Но явно Кучето разбира това. И е повече от радостно. Души си спокойно сутрешната кучешка преса. Дори не обръща внимание на изгърбения под близката кола котарак. Ако стопанина му е нервен охоо… Стой па виж. 

С кучето от известно време сме вече на ти. По-скоро от както няколко пъти му давам кокалчетата стоящи най-горе в торбата която изнасям. Щом чува стъпките ми вдига глава. Поглежда ме. Проскимтява весело. И махва няколко пъти дружелюбно с опашка. Пътьом го погалвам между ушите. Не съм го забравил. Подавам му заделеното за него и си продължавам по маршрута. Стигам до боклукчийските бобри! Както винаги следва моето ритуално подмятане от три крачки разстояние:

 „Еха! Ама съм добър - а!“

 Уцелвам безпогрешно. Следва глухо тупване. И както винаги от гърлото на контейнера, се разнася познатата воня на вчерашни полуферментирали съседски битиета. Усмихвам се доволно от успеха и ситуацията. Минава ми през ума, че така вече, картинката от първия ден на поредната седмица е даже със светлина, звук и аромат. 

Простичко казано Понеделникът започва както си му е редът. 

Даа…

Ето я и изрисуваната кола на Вип Бебе. Носят храната на един малчуган от входа на Весито. Някакъв голям пароимец блъсна младото семейство от третия етаж. Детенцето е на четири месеца. Жената още не може да се възстанови. Но онзи с джипката явно не е чак толкова голям идиот. Пое разходите по лечение на майката и храненето на сукалчето. 

Даа…

Ето го и дядката от първи вход. Той по това време излиза да подприпква в парка. Всичко си е както винаги. Но сякаш нещо много важно в околната началоседмична обстановка ми се губи. Какво ли ще да е то? Или пък може би защото съм още сънен… Си внушавам че нещо ми липсва. Ама не не! Нещо ми се губи. Особено за Понеделника. И се замислям. Какво ми липсва за този ден от седмицата и за тази част на деня? Коя, каква или какво поражда тази празнина? Какво? Какво?

Мисля оглеждам се ослушвам се но не ми се получава. И понеже не мога да разбера, от къде е това чувство на понделнична недостатъчност махвам с ръка. 

Нооо пък ето! Другият познат и традиционно ритуален шум за този ден си е в пълната си наличност. 

Дааа! 

Ето го онова лекотото, тънкото, изпиляващото ушните ми нерви прискърцване: „Фииик – клиц, клиц клиц. Фииик – клиц клиц клиц!“ 

Дааа!

Както всеки Понеделник и днес то се задава и засилва от дясната ми страна. Количката на момичето с флаерите е това. Минутка по късно Флаерка ми се усмихва поздравявайки ме с рутинното си: „Добро утро!“ Аз и отговарям и й помагам, както вече ни стана традиция. И отново както всеки път ме поглежда в очите с нейното дежурното:

 „Господ здраве да Ви дава! И на Вас и на децата Ви“

…а окото и мига ли мига!   

Тази сутрин обаче това ме стряска. Замислям се! Иии… това сега наистина какво е? Дали Дяволът се закача с мен… Или пъъък… Както каза в събота баба Цвета Дядо Бог ми намига чрез окото на девойчето? Не съм суеверен! Нито пък съм чак толкова уверен! В истинността на казаното от старта жена ми е мисълта. И не знам кой, какво или защо ме подбутва. Но решавам пак да й се извиня за онзи първи ден когато се запознахме. Пък и директно да я попитам за това намигване. Та около този проблем се заговаряме.

Веднага ми се казва че това е тик, който се засилвал винаги когато тя се вълнува. Или пък е притеснена от нещо. Знае какъв е механизма на тика. Но не можела нищо да направи по въпроса. Въпреки академичната си подготовка. Пояснява ми че е дипломиран медик. Много искала да помага на хората да оздравяват. Може би защото самата тя е с нелечими недъзи. Но след като завършила установила, как в болниците не я искат като лекар. Не заради липсата и на знания. А във връзка с тази и визия и тези и недъзи се записала да кара като втора магистратура. Мениджмънт - управление на здравни заведения. И не знам как, но без много да се замислям я питам:

- А защо след като имаш диплома за лекар разнасяш флаери. Все някъде в някоя болница някаква канцеларска работа не се ли намери? 

- Има! И то не малко! Но аз заради Церебралната Парализа трябва да има специален достъп и условия за такива като мен. А в нашите учреждения това не е предвидено. Пък и то аз трябва да се движа. Застоя ли се по-дълго на едно място нещата се влошават. А така от една страна си правя фитнес и джогинг. От друга се срещам с хора и то най-различни. И друго никак не маловажното. Говоря си с тях не само за болести. Защото започна ли работа в болница… То си е от ясно по-ясно. Все за болести ще се говори около мен и с мен. А това ме натоварва. А така – нали казах. Фитнес, чист въздух и контакти, за което дори и някоя паричка ми дават.

- Ахаа… Казваш три в едно. 

- Нещо такова – да. Неочаквано добра комбинация. После като се върна в къщи може и да ми е малко уморено. И тук там дори болезнено. Но ми е свежо. И най-важното! Имам теми над които да мисля извън учебния материал.

- И ако не е тайна над какво извън учебно си мислиш?

- Ами последното например над което съм се замислила е каква е всъщност природосъобразността на нашето съществуване. 

- Защо пък да е ерес?

- Защото в тях се твърди, че в природата нямало конкретна целесъобразност. А само еволюционна необходимост и летални излишества. Защото в това което учим тук в западното полукълбо е че Природата няма разум. Но аз въпреки това си мисля над тези непозволени от казионната западна наука проблеми. 

- Аха! Нещо като научна еретичка се явяваш ти?! Ама я чакай! Ти за кое наше съществуване ми говориш? На хората ли?

- Не точно на всички хора. По-скоро на съществуването на хора с вродени увреждания като мен. И то в социална среда от нормални хора като Вас.

- Еее… Знаеш ли много странно е това което казваш.

- Кое му е странното? 

- Ами не самото казване. По-скоро съвпадението. 

- Съвпадение ли? – пита тя и ме поглежда учудено.

- Да Съвпадение! Защото и аз правя някакво подобно изследване – отговарям и се усмихвам широко, а после изпадам в самосъжалително откровение – Нооо нещо не ми се получава. Може би защото е непрофесионално. Погледнато от академична гледна точка. И за това греша някъде. Така че ако искаш можем когато си свободна да обединим усилия – после се завъртам и й соча с пръст към прозорците на апартамента - Аз живея тук на втория етаж. Нямам кой знае какви сериозни ангажименти. И ако…

- Не! Не искам! И не приемам такива предложения – чувам троснат отговор зад гърба си. 

- Нещо май не се разбрахме – станах сериозен на момента, разбирайки че съм засегнал момичето – Изчакай само минутка и ще ти изнеса тетрадката. 

- Добре минутка. Дайте да видим какво е! – отговаря ми тя, но усещам че е доста ядна и напрегната.

Отивам до нас и нося тетрадката. Както и един от учебниците ми от лесотехническия, който извадих да прелистя около пуканковите ми занимания. Показвам й и двете. Обяснявам какво съм направил. И каква аналогия следвам в анализа си около пуканките, Загорелките и веселите Човечетата в Центъра при Убуото Веси. Тя се разсмива на глас. А лицето и грейва с някакъв неописуем чар. Не знам защо, но на мен ми минава през ум, че това й излъчване е нейната истинска душевна същност. В един момент осъзнавам, как колкото повече аз се задълбочавам в обясненията си толкова тя по-силно и ведро се смее. После взима в ръка тетрадката. Разлиства я. И ме поглежда:

- Ама Вие май наистина имате много свободно време. Вижте интересна логика следвате. Но аз никога не съм мислила по този начин за нещата. Ако ми остане време ще помисля и някой ден наистина може и да си поговорим. Но предпочитам да е там в беседката. А не у вас. 

- Добре. И извинявай ако с нещо съм те засегнал преди малко.

- Не, не, не! Може би аз нещо изтълкувах погрешно. Довиждане. И искрено съм Ви благодарна, че още от сутринта така ме разсмяхте. Прегорелките са весели пуканки с церебрални смущения. Направо евристична лирика си е това откритие – хваща тя със здравата си ръка количката и тръгва към входа на Весито, продължавайки да се смее на глас повтаряйки си – Весели пуканки с церебрални смущения… Ехаа… Никой до сега не ми е казвал че може да съм пуканка.

© Ригит Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??