Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.
(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)
Част 5
Аз излизам след нея от беседката и се връщам до входа. Сядам си отново на пейката. И така с отворен вестника току през минута си пийвам от едва преполовеното, почти изстиналото кафе. И уж чета за нещо. Но се хващам, как всъщност си мисля, кое ли от разговора преди малко е реалност? И кое ли е някаква напудрена измишльотина - ала световната конспирация. Та горе-долу съм там някъде... По между средата на сравнителния анализ за реалното в живота... Иии... Иии… И рехавите таблоидни фантазии, отразяващи подобен род събития, когато до сами мен чувам детски глас:
- Добро утро чичо Лентяйков! Твойта мамааа… Няма ли да ти се скара, че си непослушен.
Поглеждам. До мен стой детето на съседката от четвъртия етаж. Върти в ръце някаква шарена играчка и се опитва да ме имитира, гледайки напред в нищото. И веднага умишлено на свой ред се опитвам аз пък да го имитирам. Изправям глава и поглед напред и започвам и аз да си въртя чашата в ръце. Също както той прави с играчката. След което със сериозен тон го поздравявам:
- Добро утро Михаилчо! – рязко спирам да въртя чашата, дружелюбно го щипвам за носа и питам – Ха така сега да видим ти как разбра, че съм непослушен?
- А защо как така? – учудено пита малчугана.
- Ами я виж на! Мирно и тихо си седя тукааа… Пийвам си кафнцеее… И никакви бели не правя.
- Да, да! – възкликва с подчертано несъгласие детето… - Мирно и тихо си стоиш, амааа… - но после явно се затруднява с аргументирането на отговора си, забоксувайки в едно дублетно – Амааа… Амааа…
- Е! Добре де! – съжалявам го аз и решавам да му помогна – Ти сега с това амааа ли ще ме плашиш? Мисля си не е чак пък толкова голяма беля да си пия кафето сутринта тук на пейката? А? Чак пък и да ми се скарат - нали? – и пак го щипвам за носа.
Но малчугана явно е дете с характер и определено никак не е доволен от развоя на диалога. Стиска малко ядно играчката, замисляйки се надълбоко. Същевременно започва нервно да клати крака. И ту ги кръстосва ту ги разтваря. Изведнъж обаче се сеща за нещо. Спира да мърда. Поглежда ме със светнали от увереност очи. И пита напористо.
- Да! Ама чичо Лентяйков, я кажи ти цяла сутрин защо не отиваш да работиш, за парички? А? Това за големите татковци и мами не е ли непослушание, пък? А?
- Еее…! Тука вече май ме хвана на тясно – отговарям аз и докато му се усмихвам за пореден път чувам, как майка му го мъмри за казаното, но пък от друга страна е твърде заета с разговора си по телефона, което ми дава шанс да продължа – Прав си моето момче! Точно за това може и доста да ми се скара - мойта мама! А я прошепни ми ти ей тук така! – и навеждайки се към него му соча ухото си - На теб кой ти каза, че се казвам чичо Лентяйков?
- Аааа… Неее… Не мога!
- Така ли? И защо неможеш?
- Аааа…! Аз съм мъж! Не съм клюкарка! – гордо се изправя моя събеседник и заявява едва ли не с патос - Татко ми така ме учи!
- Правилно! Така си е! Мъж си вече! И то голям! Но ти сега все пак си ми кажи. Пък аз ти обещавам - няма да те предавам! Това ще си е наша мъжка тайна. Щото ние сме мъжаги - нали така?! Ама пък знаеш ли колко много моя татко прилича на твоя!
- Яяя…! Така ли?
- Дааа…!
- Ама и твоя ли е толкова по-грамадански от теб? Колкото моя от мен?
- Еее беше да! Сега вече не! Ама пък по другото страхотно много и по по най си приличат те…
- По какво чичо Лентяйков? – гледа с нескрит интерес към мен детето.
- Ами и моя татко така ме е учил - да не съм клюкарка?! Също като твоя. И за това с него до ден днешен, нищо че и аз пораснах, си имаме наши си мъжки тайни!
- Яяяя…! Ама и ти ли си бил така? – съпричастнически се обръща почти изцяло към мен сутрешният ми малък събеседник.
- Определено! Честна мъжка неклюкарска!
- Добре чичо Лентяйков. Ама нали обещаваш!?
- Кажи какво трябва… И ще ти го обещая на момента. И то по мъжки!
- Ако ти кажа… Ти нали няма да ме предадеш на кака? Нали - мъжка тайна?!
- Обещавам! – слагам си ръка на сърцето аз и леко накланям глава прошепвайки с конспиративен тон – Мъжка тайна! Няма да те изкажа нито на кака ти нито на никого. Че кой е този някой, който така ме нарича?
- Кака го каза това – отговаря малкия и рязко си дръпва ръкава.
Защото мойта мама все още не ми се е скарала, за това че си пия сутрешното кафе пред входа. Но неговата упорито продължава да се опитва да спре откровенията му. Ама пустата му сладост наречена телефонен разговор, никак си не й позволява да си отклони изцяло вниманието. Осъзнавам как лепкавата тръпка от дъдроренето при неговата мама е все още със силата на наркозависимост и за сетен път се възползвам от ситуацията:
- Кака ти ли? И кога ти го каза?
- Не на мене. Тя на мен нищо не ми казва. Щото ми вика, че съм пишлигар. И нищо не разбирам от работите на големите момичета. И само ми се кара когато и пипам нещата и гримирките. Ама аз оня ден си играех на полицаите от Хавай 5-0. Бях се скрил в гардероба. И я чух, как си го говори това за тебе под завивките по телефона.
- За мене ли си говори? Под завивките? – малко притеснено питам аз.
- Дааа…! Говори си го!
- Ама за мене или с мене?
- Не! Не с тебе! С онова нейното глезеното Верче си говори тя. По цели часове. Както мама сега дето го прави…
- Ахаа! Разбрах! И какво?
- И тогава тя каза: „Ооох! От този Лентяйков от втория етаж цяла сутрин никой не може да седне на пейката и да си почати на спокойствие. А къщните ми надзиратели само мрънкат, че не уча. Особено като ме хванат да си чатъркам над учебниците!“
- Добро утро съседе! – не издържа на края комшийката и през зъби ми се усмихва - Не му обръщай внимание! Той така понякога си ги говори едни.
- Еее! Не се притеснявай комшийке. Нали и аз в къщи две парчета си имам. Знам как и какво говорят децата. В повечето случаи истината казват – отговарям и с усмивка аз, но си казвам на ум:
„Те ти на Пинокио! Децата от входа дори и фамилия ти измислиха - Лентяйков! Пинокио Лентяйков – супер! Ако го чуе жената пак ще има повод за нова тема за скандал“
От горе се появява друга жена с дете на възрастта на Михаилчо. Махва с ръка… Комшийката така и не дочаква да си завършим мъжкия разговор и повлича събеседника ми по посока на детската площадка. А мен започват да ме боцкат едни нови мисли. И въпреки че не съм си дочел пресата. Ставам. Глътвам на екс остатъка от кафето. Прибирам се. Привеждам се в що годе приличен светски вид. И отивам при Шефката на дневния център.
Посреща ме радушно. С типичната за нея чаровност в усмивката си.
Разговора е кратък. Не зная внушавам ли си, но сякаш тази ми моя постъпка не бе неочаквана за нея. Дали с нещо съм й го подсказал при последната си среща…? Илиии… Тя се е доверила на женската си интуиция – не знам. Но готовността от нейна страна я имаше.
Подписвам каквото трябва.
В срядата започвам.
В началото честно да си призная ми беше много нанагорно. Но постепенно човек свиква с телесните аномалии. Както и с трудностите в общуването с тези особени хора. Колкото и да е чудно, но с течение на времето се абстрахираш от недъзите им. От нечовешко изкривените състояния на телата им. Които при първа среща са ти въздействали тъй смущаващо. Та от един момент нататък сякаш започваш да виждаш само душите, характерите и емоциите им. Или пък специфичните им моментни желания. Някъде към средата на другата седмица откривам още нещо интересно… Че Човечетата от към душевност и характерност са си точно като едни непораснали деца.
Има инати.
Има добродушковци.
Има веселяци.
Има любопитковци.
Има и перманентни кривундели.
В началото всичко като всяко ново нещо ми беше доста интересно. Ами нормално си е то това! После обаче се поуспокоих. И както казах започнах да свиквам с всички и с всичко около мен. Даже по едно време си мислех, че май съвсем ще ми доскучее. Защото от друга страна с такъв тип хора времето понякога върви изключително бавно.
И аз май открих причината за тази времева илюзия. Има моменти в които се получава така, че можеш едно и също нещо да го кажеш над петнадесет пъти. А то да бъде изпълнено чак на осемнадесетата минута след последното казване. А ти до тогава трябва смирено да чакаш. Или пък някой потребител в рамките на десет минути да ти каже една дума шестдесет и три пъти. Ама ти не можеш като на обикновено дете да му се сопнеш с рутинното: „Млъкни!“ Точно на обратното. Трябва да го гледаш, да го слушаш, все едно че ти е интересно. И още да търсиш диалогов вариант на тази една дума всеки път когато Човечето я казва. Пък разликата между теб и Човечето е че ти в този момент си имаш и други мисли и емоции. А то други житейски грижи няма. И си набляга твърдо и упорито в посока на това да задоволи моментния си импулс. Какъвто и да е той. Било то желание към нещо… Било то любопитство към някакво бледо и невзрачно за теб събитие.
Разбира се на Човечето ни за миг не му идва на акъла, че на теб като на нормален простосмъртен това ритмично и настойчиво тавтологизиране ти изпилява нервите. Защото на Човечето, това си му поведение си му е едно съвсем нормално ежедневно състояние. Просто твоята реакция в много от случаите е без голямо значение за него. Осен ако в нея не се съдържа някакъв ключа към стопа или паузата. Да речем за спонтанността на импулса провокирали го към някакво си определено действие. И на теб може и в един момент да ти писва от всичкото това безсмислие, ама на него определено - не! Даже понякога и му и харесва.
С две думи понякога си бе доста тягова работа.
И имено по този повод реших да пусна в ход това както ме подучи Флаерка. Започнах да търся някакви по-особени и необичайни неща, с които да се забавлявам. Или пък поне най-малко да са ми интересни.
Първото ми занимание го нарекох Директива Едно. Която бе съвсем тенденциозно и целенасочено да наблюдавам конкретно някое Човече. И след като се запознаех поне от части с поведението и характера му, да го кръстя с мое си име тип прякор.
Друго занимание което нарекох Директива Две, бе да си търся някакви непривични неща, които изобщо да се случват тук из Центъра. В смисъл непривични за нашите си обикновени ежедневия. Или пък като цяло за обикновените ни човешки среди.
Та така по Директива Едно - започнах великото тайно оглеждане на Човечета.
Но като за начало май налетях на едно откритие по Директива Две. И то бе, че някой от Човечета, които говореха доста нечленоразделно, по някакъв си техни необичаен за мен начин се разбираха прекрасно по между си.
Странна работа.
Имаше например младеж и една девойка. Учили са заедно в едно училище за деца с увреждания. И двамата са в инвалидни колички - тежко церебрално състояние. И двамата много трудно артикулират.
Особено момичето.
По Директива Едно Нея си я бях кръстил Мечтателката.
Тя все гледаше разни сериали.
И мечтаеше за своето светло бъдеще в обилно розово.
А колкото до оскъдните й възможностите да говори, родителите й бяха донесли буквички от хартия. Всяка една буквичка бе на отделно картонче във формата на квадратче. От всяка една такава имаше по десетина като бройка. Мечтателката обаче поради дълбоките си двигателно-координационни смущения твърде бавно ги посочваше. Но пък от друга страна в голяма степен в логически план правеше това в блестяща последователност. Сглобяваше цели думи. Без проблеми се ориентираше в словосъчетанията. Дори ако човек има търпение стигаше и до цели изречения.
Но когато ми се случеше Мечтателката да се опитва да ме моли за нещо без тези помощни средства, аз много рядко схващах от веднъж какво точно иска да ми каже. И непрестанно я питах да ми повтаря и пак, и пак, и пак. А на нея никак не и бе лесно. Опита за изказ на всеки един звук при нея бе съпроводен с абсолютно несвойствени съкращения на лицево челюстните мускули. Което като краен резултат представляваше едно твърде неприятно за гледане гримасничене. Без да съм специалист мога да предположа, как за нея това кривене на лицето като първо е твърде уморително. А може би след определено време даже е и силно болезнено.
Та тогава когато нещата около нашия диалог видимо ставаха мъчителни онова момче – нейния съученик… Момче, момче - той на възраст си беше почти мъж… Че той явно я съжаляваше. И сам. Без аз специално да го моля, понякога се намесваше. И естествено ми помагаше, подсказвайки ми какво иска да каже Мечтателката. А него определено доста по-добре го разбирах. Та именно покрай тези негови лингвистични посредничества и спазвайки Директива Едно, си го кръстих Преводача.
Е! Ако трябва самооправдателно да погледна на цялата тази ситуация и не само аз не разбирах винаги бързо и добре девойката. Всички колеги също в диалозите си се справяха по-добре когато Преводачът бе на близо.
Но на мен всеки път ми бе някак си криво. Ставаше ми неудобно от самата ситуация. Колко съм муден в това да схвана едни елементарни искания на един човек. И то остави това, ами самия човек да страда от тая ми моя мудност.
След едно известно време в процеса на комуникацията си с нея обаче забелязах и друго. Нещо което донякъде ме успокои и ми даде стимул да продължа тези си диалози. В определени случаи те двамата с Преводача си правиха истинско шоу с мен. Особено пък когато, ей така спонтанно, за нещо ги подкачах на майтап.
Да речем единия път бе когато техните колички стояха строени една до друга. А аз незнайно защо направих на Мечтателката комплимент за тоалета й. С периферното си зрение обаче засичам, как Преводачът прави някаква твърде интересна пресмехулна гримаса. Сякаш е пълна до горе с пренебрежителност. Аз съответно го тупвам по рамото. И допълвам в шеговит тон. Как неговия подигравателен жест всъщност е показател, че той й завижда за новата блузка. И започвам демонстративно да се радвам. Как всъщност съм го изловил. Колко той дълбоко съжалява за това, че няма точно толкова и точно така красиви рамене. Като нейните. А още и как си умира от яд от това, че не може и той да си има същото блузле. С презрамчици на пеперудки. Преводачът обаче веднага отваря широко уста и започва да се смее на глас. Отвръщайки ми, че никога до сега не си е и помислял да си мечтае да бъде красив с женска красота. А аз отговарям:
- Че аз от къде да знам?
При което двамата се споглеждат. Кимват си в синхрон явно, за някаква си тяхна може би ученическа тайна. Мечтателката избухва в смях. А Преводачът на мига я последва във веселбата.
Друг път пак по някакъв подобен повод тя иска да се включи словесно в друга моя шега. И ми казва нещо, съответно гледайки с желание за помощ към Преводача. Е! Ясно е нали? Аз както винаги не я разбирам от първо четене. Пардон от първо слушане. За това и питам Преводача:
„Тя сега какво ми каза всъщност?“
И той започва да ми пояснява. Но от време на време и него ми е трудно да го разбера. Особено ако е нещо по-абстрактно. Или пък ако той използва дума или словосъчетания, които до този момент не съм чул, как звучат от неговата уста. Естествено аз му се извинявам. И го моля да го каже още веднъж. Преводачът обаче е с изключително съхранен интелект. Много добре съзнава ситуацията. За това търпеливо, бавно и упорито ми повтаря всяка произнесена от него дума. Словосъчетание. Или ако се налага дори цялото изречение. Случвало се е над пет пъти да ми е казва едно и също нещо. Без да се обиди. Или да се откаже да прави опити да бъде разбран. Съответно на всеки негов словесен опит, аз по пътя на логиката се напъвам да гадая на глас за какво иде реч.
Еее…!
Точно така постъпвах и когато той ми превеждаше.
Иии…!
Точно тогава идваше и най-смешното. Мечтателката се заслушва в моето гадаене и току започва да се залива от смях на нескопосните ми аналитични напъни. Но то си бе повече и от ясно. Как за разлика от мен, тя прекрасно си го разбира. Естествено! Преводачът въпреки сериозното си желание да ми помага. Не издържа. Прихва да се смее и той. Ама то накрая когато станеше ясно какво ми е казано и какво аз съм си мислел че чувам…
Е! Признавам си!
Аз също започвах да се смея на глас. И то от сърце. И на себе си и на ситуацията. А не рядко започвах дори на глас пред тях да се самоиронизирам, споделяйки какви други евентуални грешки бих могъл да допусна около казаното.
Всичко това наистина си беше една голяма смешка. Само дето в някой случаи започвах да се чувствам като глух артилерист, който когато не чуе какво му говорят, си го нагажда според мисленето. Аз си се притеснявах от. Но те бяха свикнали да не ги разбират. А определено моето поведение да гадая на глас казаното малко в стил счупен телефон много ги забавляваше.
Понятно е че се след известно време разбирайки, как се получава хубава веселба… Понякога малко повечко се правих на глупавичък. С цел удължаване смеховремето ни. Но и двете Човечета бяха единодушни. В диалозите си с мен им бе много забавно.
Та точно след един подобен смеходиалог реших, че мога да създам и Директива Три. Нарекох си я с баналното име Смехотерапия.
Колегите и те много ни се радваха. Защото така препредавайки си, грешейки и гадаейки около превеждането на това, което искахме да си кажем - отиваше дори час и половина. В което време колегите бяха облекчени поне от към грижата за тези двама потребители
Та в единия от тези смеходиалози, Преводачът ми сподели, как повечето от потребителите били напълно наясно с това, което се случва с другите. Кога им е топло. Кога им е студено. Скучно ли им е. Или нещо ги дразни. Ако съм честен няколко дни се оглеждах и ослушвах за някакви доказателства на казаното от Преводача, но май не открих нещо подобно.
За това и пак се отдадох на Директива Едно - лов за поведенчески реакции на потребители, които после да облека в мое име като прякор или прозвище.
Ето - една такава интересна находка, бе потребителка с особено поведение коренно различаващото от това на всички останали. Беше нещо като буйно дете, което е в непрестанно движение. Казаха че била Хиперактивна. Не знам сега това дали е точна медицинска диагноза… Или се води публично популярен медицински жаргон. Но колкото и да ви се струва странно, това което създаваше въпросното Човече като впечатление бе, че е като въздуха по време на въртелива буря. Или пък като агент на няколко тайни служби едновременно. Тази потребителка на услугите на Центъра наистина бе винаги, всякога и навсякъде. В буквалния смисъл на думата не се спира. Засичал съм най-малко петнадесет пъти в различни дни на хронометъра си. Великия й световен рекорда да стои на едно място е една минута и двадесет и три секунди.
И все гледа.
И все пита.
Какво правиш?
Какво говориш?
За кого го говориш?
Как го казваш?
Защо го казваш?
Интересува се за всички и от всичко. И то по всяко време. Но пък иначе колкото и да изглежда странно, въпреки това и грамаданско любопитство… И въпреки прословутата и динамичност… Самата тя е със забавено интелектуално развитие.
Да!
Наистина ми бе много необичайно. Така като я гледаш голяма човек. Пита логични неща. Говори в определен момент много смислено. А всъщност има типичното поведение на пет годишно дете. Не познава буквите. Не познава цифрите и цветовете. А е на Христова възраст. Та нея още на третия ден на наблюдението си я кръстих госпожица Бързакова.
След това понеже не открих нищо по-ново по Директива Две, а Мечтателката и Преводача щяха да отсъстват - цели две седмици! И понеже разнообразията ми по Директива Три явно бяха в застой… Се захванах да наглеждам един друг потребител. Той също е голям и образ и симпатяга взети в едно. Но пък иначе е почти пълна противоположност на Бързакова.
Церебралко е и той. Както галено им казват самите родители на потребителите с ДЦП.
Да!
Този младеж не е съвсем неподвижен. С подкрепата на здрав човек горе, долу може да се предвижва без да го държите. Но ако е съвсем сам, е точно като едно прохождащо дете. Подпира се по стените и мебелите. Но пък въпросното Човече се явява най-големия инат в Центъра. И още и един от подчертаните затворковци в самия себе си от цялата група от потребители. За това и казвам, как е пълна противоположност на госпожица Бързакова. Това Човече сяда някъде и няма мърдане. Може да си стои там с часове. И да си блуждае по стените. И като каже: „Не искам!“ – и край. Стои и не мърда. Или пък обратното. Ще рече: „Искам там!“ – също край. Няма отърваване. Щом си е наумил да отиде в някоя част от Центъра…
Ахаа…!
А то Центъра има шест седем стаи. Голямо входно фоайе с кът за сядане. Дълъг коридор. И сервизни помещения. Но не! Той щом си го е нацелил Нещото - прави всичко възможно, за да успее. И след като треперейки и подпирайки се по стените постигне целта си, започва несръчно да поставя ръце на главата си и да вика с цяло гърло: „Лелемаое! Лелемаое!“ Та него съм го и кръстил – Лелемаое.
После хвърлих едно око и на Щерката на Весито. Ама там фасулска работа. Без каквото и да е замисляне си я кръстих Джокондата. Защото тя обикновено стоеше мълчаливо на някой стол с кръстосани ръце. Точно както бе жената от шедьовъра на Леонардо да Винчи. И на всичкото от горе се усмихваше загадъчно. Ама по абсолютно същия начин. Абе направо си бе едно в едно с Мона Лиза. На нея нямаше какво толкова да и наблюдавам
За това пък след нейното изследване приложих Директива Едно на друг един младеж - пак церебралко. Но той за разлика от Лелемаое е в инвалидна количка. Като Мечтателката и Преводача. Но той пък с говора нямаше проблем. Че въпросното Човече непрестанно ме питаше: „Ти имаш ли Трабант?“ И още: „Карал ли си някога Москвич?“ А от къде му бяха влезли в главата тези социалистически марки коли - никой не можеше да ми обясни. Но пък понякога минех ли покрай него пътьом го щипвах за ухото… А той реагираше на момента. Виреше показалец пред носа си и най-сериозно ме питаше: „Изивнявай! Ти имаш ли си джип?“ И след като да речем за седемнадесети път за деня му разяснявах в детайли, как към момента нямам никаква кола. Защото съм продал моята поради това, че цяла година няма да имам шофьорска книжка. Той слушайки ме търпеливо и кимайки с тежестта на улегнал мъдрец-столетник, изведнъж вдигаше поглед към мен. Прибираше усмивката си. И със сериозността на разузнавач от Мосад питаше:
„А кола като си нямаш, гадже имаш ли си?“
Съответно аз отново започвах да се шегувам. И отново за поредния седемнадесети път да му разказвам, как си имам не едно, а цели три гаджета. Брюнетка, блондинка и рижокоска с лунички. Също като Пипи Дългото чорапче. А той дори и на седемнадесетия пореден път на обяснението ми на свой ред отново прибираше усмивката си за момент. И после със същата сериозност от преди малко ме поглежда:
„Ахаа - Ясно! Три гаджета! Пък аз си имам само едно! А ти водка пиеш ли?“
Така и не разбрах! Къде в неговото Човеческо мислене се криеше връзката между моите интимни разнокоси разюзданости… Иии… Пшеничения дестилат наречен Водка. Това не го разбрах. Но в едно съм категоричен. Нито един път при поставянето на въпроса за водката той не продума и грам реплика за легендарното й мезе - сельотката. Което определено и категорично ме наведе на мисълта, че в никакъв случай въпросите му около Москвича и Водката не бяха плод на някакъв вменен русофилски уклон.
А най-интересното в контакта ми си с него бе, че всеки път когато водехме тези пропити с дълбока житейска целенасоченост диалози, той след като получеше моя пореден отговор, сякаш си прибираше целия набор-комплект от сериозни физиономия в джоба. И започваше да се смее. И то го правеше по неустоимо заразяващ начин. Така и до ден днешен не съм разбрал, дали този негов смях и шеговитост в тона бе някаква особено форма на смехотворна добронамереност… Или просто тази му искрена веселост си бе част от симптоматиката около отклоненията в психическото му състояние. Но каквато и да бе причината, специално с това Човече мен никога никак и нищо от поведението му не ме смущаваше. Точно на обратното. Винаги ми бе драго, че има и такъв потребител като него. И понеже почти по всяко време на лицето му грееше усмивка него си го кръстих Усмивката. И винаги когато можех го включвах като подгряващ фактор щом ми се отдадеше да направя нещо в стаята по Директива Три - Смехотерапията.
Дааа до тук мога да кажа, как хората с които бях заобиколен към момента може и да са специфични, но са си хора, като хора. Нямаше агресивни или враждебно настроени. Нямаше и някой който да е с драматично необуздани емоции. Е! От време на време се случваше Човече да започне да се сме или да плаче. Което поне според моите разбирания бе безпричинно. Но това че за мен липсваше причина за съответния изблик това не означава че за Човечето не е естествено. Особено имайки в предвид все пак къде се намирах.
Иначе погледнато, мястото си бе точно като някаква рутинна работна среда. Все едно съм сред моите колеги шофьорите с техните си специфичности. Разлика почти нямаше. Защото ако съм честен и там при моите колеги има много от тях, дето в определени случаи, се вдетиняват. Или пък другото - проявяват небивали инатлъци и глуповатости в постъпките си. Че май дори и по-големи от тези на Лелемаое. И там в оная ми работа в колективите, както и тук се образуваха групички от колеги, които си шушукаха срещу шефовете. Както и срещу някой от непопулярните необходимости в порядките около работния ден. Че така де! Нищо ново и нищо извънземно като цяло. А бе както казах в началото - работа като почти всяка работа в България.
Това което най ми хареса обаче бе, че тук като доброволец нямах точно работно време. Ходех си там когато си искам. И по колкото си искам на ден. С две думи можех да си почивам, от новата необичайна за мен психическа и емоционална натовареност. Но може би тук за пръв път в живота си открих една странна зависимост:
„Че ако се мъчиш за шести път да разбереш нещо от това какво искат да ти кажат хора като Човечетата, но нямаш никакъв успех си е все така изтощително, както ако се опитваш да им обясниш нещо твое за шести път, но да не ти се отдава.“
И въпреки че имах донякъде опит с моите деца, тук разбрах, как Човечетата им водеха в детинщините в пъти. Или с две думи по някакъв начин Потребителите в Дневния център се изживяваха като деца на квадрат. Че и даже на куб.
Но той човек като търсел винаги намирал. Нали по съветите на Флаерка и в унисон с Директива Две трябваше да си търся разнообразия. Че следвайки тази си идея един ден попаднах на нещо, което започна да се явява нещо като тихо островче отдушник.
Как и какво стана ли ?
Реших да изляза малко на въздух с една от колежките. Аз да си изпия кафето докато тя си пуши цигарата. Че там пред входа в така наречения Пушком сектор - виждам един мой стар познат. Малко музикантин си пада. Класическа китара. Знаех че води курсове. Но не знаех къде му се помещава школата. А видите ли той бил в момента точно над главата ми. Че въпросния ме покани да видя къде се подвизава като музикален даскал.
И какво разбирам от него! Блока в който сме ние с Човечетата, бил строен от частна кооперация. Върху частен имот. Но по незнайни причини като парцел или строително петно имал нещастието да е в някаква изкилиферчена зависимост за достъп с прилежаща общинска земя. Че великодушните общински чиновници дали разрешение за строеж.
Да! Но под условие:
„Неатрактивните за жилища площи от сградата като партера и таванските помещения да си останат за Общината.“
Че така и станало. И сега какво се оказва?! Долу са Човечетата от Центъра за хора с увреждания. По средата са жилищни апартаменти. А на тавана както разбирам пак са някакви ведомствени общински площи.
Такаааа!
Но тук Дневния център си имаме директен излаз за на вън. А тези от тавана ползват входа на живущите. Може би и за това моите Шефки все ми говорят, че собствениците само мрънкат, недоволстват и пишат жалби до кметството.
Разбирам ги хората.
При нас вярно, че понякога е възшумничко, а на тавана са все тихи води. Да! Но предполагам никак си не е приятно през входа ти по цял ден да минават всякакви хора, нагоре-надолу. А тези от горе предполагам честичко се сменят. Пък и като наематели са си точно всякакви.
Художници.
Композитори.
Музиканти.
Писатели.
Поети.
Проектанти.
Дори учени.
Защото разбрах, че има даже някакъв отдел на научен институт прогонен преди години от стара сграда в центъра от някакви реститути имало. Виждал съм ги аз тези с белите престилки там понякога в Пушкома до нашите колеги. Амааа… Така и не съм се замислял.
То ако трябва да си призная някой от таванаджиите…. Или по-специално от културлетвичките както им казвам аз - си ги поназнайвам! Защото по едно време возех един началник отдел връзки с обществеността. Към отдел Култура и Образование в общината беше. В клуба на писателите току през седмица две им ходеше на гости. Повечето за чашката май беше работата. Амааа… Ееее… Сякаш и като че си имаше романче той… С малко цуни, муни, гуни… Там с една от поетесите. Не че съм им светил. Но то си беше повече от видно.
Ама както и да е.
А пък то сега може и нещо като тесногръда субективност да е…
Но погледнато от моята скромно схлупената като интелект камбанария… Май май… Горе по тавана се подвизаваха все едни такива подобно поетично отвеяни от реалността творческо научни личности. Все от сорта на моя приятело-познат с класическата китара. Или пък на онази ала дукеса поетеса, подир която подприпкваше бившия ми началник.
Ама както и да е.
Та така де!
Че от като открих това таванско местенце пълно с шеметни присъствия… Се заредиха едни доста по-различни в моето доброволчество дни. Започнах така да си подреждам нещата, че къде четири, пет часа да бъда долу при Човечетата. Час два горе в различните клубове и стайчета. Пийваме си кафенце. Говорим си. Аз много, много от техните изкуства, умности и научности не разбирам. Но все таки намирахме някакъв общ език.
Пък то най важното е нали и разнообразийце да има.
А то от горе и все се намираше някакъв повод с някой от тях след работа да мръднем. На по биричка в някой кръчмица. На кафенце. Или ей така да си повървим пеша. Щото от друга страна пък сега ми се е паднало да си позволявам по глътка две и преди вечеря. Било то светски въздух било то духовна водка с портокалов сок.
Но ако трябва да съм дълбоко честен, като че ли най-важното за мен бе да не съм си толкова рано у нас. И там пред очите на жената да се чудя какво да правя.
Ама това под секрет ей!
Мъжка тайна нали?!
И онова за глътка до две също ей!
Да не ме чуят началствата.
Че хич няма да ми пазят мястото!
Та така де! Вървеше си Доброволчеството.
Един ден се качвам горе. Този път не с китариста. С един от художниците бях. Взе ме за слушател още от сладкарничката, в която си купувах нещо за хапване. Та в асансьора все още ми обясняваше колко вида платна за рисуване имало. И от какво били направени дръжките, че и космите на четките му.
Та така првейки се колко са ми интересни темите за неговите пространствени визии, боички, платна и палитри стигаме горе. Той обаче не ме кани в ателието си, а в Холът - както обичаха да го наричат те. Това бе едно пространството между стаите на общия обширен коридор. Та точно в дъното на коридора се мъдри доста голямо разширение. От края на Холът по едни стръмни метални стълбички се излиза право горе на покривната плоча. Този необичаен според мен проход видно е направен за сервизното обслужване на асансьорния двигател. Който пък от своя страна бе монтиран в стайче на едно нивото над последната покривна плоча.
Когато е по-тихо времето, някой от наемателите ходели горе на покрива, да си чешат тутунджийските красти. Да не минават непрекъснато през входа и да дразнят живущите. Та в Холът като всеобщо и всеничие пространство с течение на времето наематели бяха домъквали по едно, друго, трето…
Все стари и излезли от мода мебели от дома.
Но пък все още в прилична годност за употреба.
В крайна сметка към момента се мъдреха три фотьола, четири стола. Ааа… И две наконтени стари холови масички се кипреха още в едното от кюшетата с четири гъбообразни табуретки.
Че въпросния ден си бърборим задушевно във въпросния Хол. С онзи ми ти въпросния художник. А около нас да е имало още трима четирима култур-представители. Предполагам със същия като нашия сериозен род и повод на занимание.
В един момент виждам, как от една стая излизат мъж и жена. Жената не съм я виждал до сега. И е в бяла престилка.
А мъжът!
Него го познавам - той е с неглиже пуловер с провиснали до под половината на китките ръкави. И както винаги е повече и от порядъчно рошав. До колкото знам е - представител от средите на поетите. Че той говори нещо разпалено с жената и поглежда към мен. После никак си не по културно му, ме сочи с пръст. Аз обаче забелязвам всичкото това. Правя жест от типа какво се иска от мен. И ги каня да се приближат. Мъжът обаче тръсва перчем. Врътва се на обратно. И влиза в стаята си. Жената изоставена по този безцеремонен начин какво то и да е джентълменство от страна на поета се сконфузва. Навежда срамежливо глава и ни доближава с бавна стъпка. Стигайки на две крачки от нас се спира и с притеснителна плахост в гласа пита:
- Извинете нали Вие сте господин… господин…
- Пинокио Лентяйков се казва господина – услужливо и помага един от архитектите проектанти, пиещ някаква смрадлива течност на фотьола до нас – Тук на тавана всички така го знаем
- А за по-кратко Горския му викат – с усмивка доизясняващо се аргументира онзи другия до него.
- Извинете господин Лентяйков – започва много сериозно тя, а навред около мен се разнася ехдния кикот на всички, които знаят истинското ми име - Не разбрах какво смешно казах… - смутено започва да се озърта жената опитвайки с поглед да тушира подигравателната атмосфера и сменя обръщението си към мен – Господин Горски бихте ли ми казали кога предстои във Вашето… Вашетооо… - отново потрива смутено ръце жената - Не зная, как се нарича офиса, в който сте доброволец… Там онова дето е на партера на блокааа…
- Център за Възрастни хора с увреждания се нарича – помагам и прекъсвайки я аз.
- Да, да, да! Та кога там долу Вие ще иматеее… Или не знам как да се изразя… Но кога Ви предстои да провеждате нещо като тържество…? Или пък някакво, какво то и да е било весело мероприятие?
- Не зная. Не следя графика. Аз съм само доброволец! Защо питате? Искате да направите дарение ли? Или самата Вие искате да участвате в наше тържество?
- Не, не не! Не точно. Нооо… Ако се наложи бих сторила и двете.
- Добре! Може би искате да Ви запозная с началството? Така ли? – прекъсвам я аз, опитвайки се да я измъкна с някаква подсказка от нейната притеснителност.
- Не, не, не! Питам защото ми предстои защита на дисертация за доцентура – започва отново да мачка пръсти тя, но може би съм направил доста учудена гримаса, защото тя се изчервява, вдига двете си длани в защитна поза и казва - Ама не, не, не! Аз не че отказвам да се запозная с Вашия ръководител… Не, не, не! Всъщност да, да, да! Бих се запознала с всеки човек от екипа или групата Ви. Но аз питам конкретно за тържество…
- И защо питате ако смея пък аз да попитам?
- Ами защотоооо… Или по-скоро поради това, че напоследък никак не ми спорят анализите.
- Анализите ли? Добре де! Както си решите. И не се притеснявайте. Винаги мога да се обърна към началствата. И двете ми шефки са много консесусни жени. Но ако съм честен, не виждам връзката с какво тържеството долу при нас би спомогнало в анализите за доцентурата Ви. Или може би сте психиатър?
- Не, не, не! Не съм психиатър – оправдателно маха с ръка жената, но се стряска от нещо в мислите си и пита - Ама как така Вие не виждате връзка? Те съквартирантите от тавана ми го потвърдиха това. Даже няколко пъти. И то няколко от тях.
- Кое то това?
- Е! А! – засича отново в някакви си насечени еднозвучени възгласи тя и се оглежда сякаш, за да открие някое от въпросните лица наговорили й тези неща - Ама то на Вас… Те на Вас не са ли Ви го казвали това? – пита отново с искрена почуда жената и явно не успявайки да види конкретния човек, отново започва да чупи пръсти.
- Не! Какво да са ми казали?
- Ама понеже няколко пъти Ви виждам да си говорите приятелски тук с наемателите от етажааа… И си мислех, как Вие го знаете това – аз обаче я поглеждам възучудено, при което тя започва да отстъпва към вратата и едва ли не да се оправдава - Или пък не е така… Или пък и аз да съм се заблудила в нещо. Извинете за което, че Ви притесних…
А мен от вътре започва да ме напира един яд за това, че някой тук ме е натопил или използвал в нещо. Или че си е направил някакъв грозен майтап с женицата. И започвам да се оглеждам къде търси с поглед тя. И тогава забелязвам, как някой от тихите води седящи наоколо се подхилкват под мустак. А двама привели надолу набръчканите си от ехидност лица току се изнизват по стаите.
- Добре! Разбрах! Има неща които не знам. А какво е то Това, с което според Вас би трябвало да съм наясно?
- Ами това, че когато долу имате някакво весело мероприятие, тук при нас горе нещо се случвало.
- Нещо? Какво по точно се случвало?
- Ами случвало се е! Да! И то много от моите колеги, които преди са били тук наематели… Пък и с много от тези, които сега пребивават тук като говорих… Та те все ми се хвалят, че си е така…
- Добре това вече го чух. Но не разбрах какво е то Това – така дето се е случвало! – започвам да се шегувам с прекомерната и стеснителност - Бихте ли ми го казали най-накрая! Но ако може да не е с тези думички Като Толкова Такова и Онакова!
- Ами всички се хвалят, как работата им много започва да им спори, когато вие долу се веселите. Наистина ли не знаете? – пита ме за сетен път жената – Просто не мога да повярвам. Та то из творческите и научните среди в града направо се носят легенди за това място!
- Да деее…! Ама аз пък няма нищо общо с тези среди. И не! Никой не ми е казвал такова нещо като за легенди! – после се обръщам към някой от онези, които уж вече ми се водят приятели по чашка и почти им подвиквам – Ей! Вие що си мълчите за тези неща бе. Я кажете какво става тук!
- Че защо да ти го казваме? Ти нали сам си призна, че не си ни творец ни учен. Шофьор си! Такъв дето е изпаднал в положение на доброволец при Лудитите! За какво ти е да го знаеш?
- Да не би да пропишеш музика? – подвиква ми един от онези които преди малко се измъкваше.
- Или пък да започнеш да рисуваш? – закача ме архитекта от съседната маса.
- Ааа ! Е как така за какво ми е…? – правя се на привидно засегнат аз - Ми то нали и аз участвам там долу във веселбите. Така че казвайте веднага какво се случва тук! – продължавам да държа императивен тон – Иначе ей сега си грабвам връзките в общината… И ще им пусна мухата да ви вдигнат наемите… И с разликата от горницата да повишат издръжката долу на центъра. Че то те са като на пост и молитва от към заплатата тези ми ти социални работници и асистенти там долу
- Лелеее – вайка се този дето ми издаде прякорите – Глей го моля ви се какъв мазен предател е тоз Пинокио. А бе Горски, ма ти си по зле и от Троянски кон бе. Мотка се при нас почти два месеца, а сега искаш да ни дъниш… Лелеее. Няма да те пускаме вече сред нас… Тъй да знаеш!
- Можеее! Може и да ти кажем това онова! – подема с доста по-дипломатичен тон друг един мъж с прошарена коса - Ама тя информацията при нас се плаща. Ние от това живеем. Да казваме на Света това, което не му е известно. Тук сред нас няма доброволци като теб.
- Добре де. Ще черпя – отговарям почти автоматично аз и питам – Нали знаете че не съм от скръндзавите стисковци. Казвайте какво да е?
- Може пица и бира - чувам от единия край.
- Може китайско и бира – обажда се друг.
- Ама да е нещо, което да ни го донесат тук на место – подкрепя ги трети, дето е от писателите.
- Ей Горски, че то и някоя плескавица или пък мешана скарица да речете, че ще има… Хич няма да хукна да й бягам – Включва се отново онзи, който ми издаде прякорите.
- Лелеее… Какви творци сте вие бе…? Вие сте си живи рекетьори…! Леле какви бирници безподонби сте се сбрали тука – почвам в шеговит тон да се вайкам аз и накрая им се усмихвам, казвайки - Хубаво де. Имате една фамилна пица и две големи бутилки бира - по избор. Така ставали?
- Така по бива! – провиква се някой.
- И аз ще почерпя с една фамилна пица, щом е така – добавя жената с бялата престилка.
- А бира? - подкача я един от художниците.
- Да, да, да! И бира.
- Ехааа това се казва приказка – въодушевява се едно младо момче от частната фирма за предпечат – аз ще отскоча до супера за пластмасови чашки и чинийки.
© Ригит Todos los derechos reservados