Ако читателят на тези редовe някога е идвал във Видин, най-вероятно се е сблъскал с една невинна форма на дезориентирация, от която „страдат“ посетителите на града. Разхождайки се сутрин из красивия парк, ранобудният гост сигурно е оставал с впечатлението, че нещо в посоките се е объркало. Слънцето като че ли не изгрява от обичайното си място. Лъчите му идват откъм реката, което е доста изненадващо, защото всички знаем, че Дунав е северната граница на България? Сякаш изтокът и северът са се разменили. Разбира се, това привидно недоразумение си има своето прозаично обяснение. Слънцето не се е заблудило – просто старопрестолният град е построен на завоя на реката и по тази тривиална причина, когато погледнем на изток, всъщност виждаме искрящите ѝ сини води.

Любопитният мним географски проблем обаче не е единственият характерен за Видин абсурд. Възможно е разхождащият се из улиците на града да почувства трудния за възприемане контраст в изгледа на някои красиви, но празни сгради, в обременения от грижи поглед на случаен възрастен представител на местните жители, във впечатляващия брой неработещи магазини, в обраслите с трева изоставени предприятия, от една страна, а от друга – в едва доловимото усещане, че някъде дълбоко под краката му има заровено огромно историческо богатство и бликат извори от духовно изобилие.

Независимо че съм местен жител (или може би именно затова), доскоро и аз възприемах всичко, свързано с Видин, като даденост. Виждайки негативните белези на запустение, сякаш не можех да осъзная, че зад привидно поизхабения градски декор се крие свят, който има пряко отношение към по-ясното разбиране на променливите ветрове на настоящето. Не е тайна, че късата памет и погребаното минало не само са от основните причини за хаотичното възприятие на съвременния свят, но и водят до късогледство в проумяването на идващите дни. Скъсването на връзката с миналото предизвиква интелектуално невежество, поставя невидими граници на вътрешния мироглед, прави човек да живее в затвора на просветна нищета.

Желаейки да избегна опасността на забравата, реших, че е време да обърна поглед към някое от заровените богатства на Видин. А знаех, че те не са малко. И ето че, образно казано, още с първата „копка“ пред очите ми изникна „съкровището“ Видинската християнска книжовна школа, което е предмет на настоящия материал. Но нека, преди да хвърлим поглед към това духовно имане, набързо да опознаем земята, в която то е положено.

Вече стана дума, че град Видин е изграден на завоя на Дунава. Пропуснахме обаче да споменем колко ключово е местоположението му. Румъния се вижда от всяка точка на красивия парк, Сърбия е много, много близо, а водният път, какъвто представлява мощната река, носи със себе си пулса на стария континент. Не само сега, но и в предишните епохи тук са се срещали различни светове. Със своите противоречия и многообразие, влиянията на Византия от изток, на европейската цивилизация от запад и номадските племена от север са оставили отпечатък върху тази земя.

Любопитна информация ще получим, ако се върнем назад във времето, малко преди да се появи съкровището на Видинската книжовна школа, и надникнем през очите на един страничен свидетел, който прекосява земите на видинското царство.

„Из трактата на анонимен френски францискански монах, съставен през 1308 г. по поръчка на брата на френския крал Филип ІV Хубави (1285 – 1314), Шарл дьо Валоа:

България е една империя сама по себе си. А столицата на тази империя е Видин, един голям град. Императорите на същата тази империя се наричат Шишмановци. Земята е много широка, просторна и хубава и се напоява от десет плавателни реки, обсеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства с хляб, месо и риба, сребро и злато и много стоки, предимно восък и коприна. Прочее в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат пясък, смесен със злато, откъдето по заповед на императора, непрекъснато се взема и се обработва златото. През средата на тази империя минава реката Дунав, която така нараства от вливащите се в нея води, та на някои места обхваща на ширина пространство от 14 левги. Животните еднорог, тигър и бобър прекомерно изобилстват в тази земя, която не е нито много планинска, нито прекомерно равна; все пак в нея се срещат много равна земя и твърде високи планини.“ [1]

Разбира се, можем да поставим под съмнение цялостната достоверност на това свидетелство, но дори и леко преувеличено, то разкрива възхищението, което този отрязък от красивото Божие творение оставя у преминаващия през него странник от ХІV век. Независимо че вероятно стада от еднорози не са препускали през тукашните поля, усещането за изобилие на царството е добре предадено от монаха. И така, в тази „широка земя“, която е „обсеяна с живописни гори и дъбрави“ и която „изобилства с хляб, месо и риба, сребро и злато и много стоки“, можем да потърсим онова съкровище, което има стойност, прекрачваща ограниченията на епохите, защото съдържа в себе си частица от изпълнението на най-висшата мисия – разпространението на Евангелието.

Видинската книжовна школа се появява във време на противоречия, междуособици и предстоящ сблъсък на цивилизации. Сякаш говорим за настоящия исторически момент. Буреносните облаци в далечината предвещават наближаване на „ураганни“ политически ветрове. Но управлението на цар Срацимир изглежда стабилно. Владетелят не само затвърждава държавността, но и създава условия за съхраняване на християнската духовност. „1381 г. – Иван Срацимир отхвърля зависимостта от Търновския престол и развива собствен политически, културен и книжовен център. Издига стените на крепостта Баба Вида, строи църкви и манастири.“[2]

Броят на манастирите в царството е наистина впечатляващ.

„През 1392 г. Вселенският патриарх Антоний ІV (1388 – 1390), ръкоположил за следващ видински прелат монаха Йоасаф (…). Забележителният духовник поставил началото на активна работа в епархията си, за което свидетелства и местното предание, според което по времето на цар Срацимир около столицата на княжеството били изградени или възстановени 14 манастира, образуващи една своеобразна видинска Света гора, в която кипял активен духовен живот.“ [3]

Значението на горната информация за духовния климат във времето, в което Видинската книжовна школа развива дейност, може да бъде разбрано по-ясно, ако си дадем сметка за истинското значение на манастирите за съхраняването на християнската вяра в онези дни и на монашеското движение като важен елемент от превръщането им в същински духовни средища.

Монашеството се основава на възглед за живота, който противопоставя земните суетни реалности с тези, които имат вечна стойност. Трябва да отбележим, че това противопоставяне, макар и породено от добри намерения, често е основано на неправилна библейска основа и се води с оръжията на фанатизма, легализма и невежеството. Понякога в профила на монаха, от духовна гледна точка, безуспешно се опитват да съжителстват несъвместими крайности. По този повод Блажени Августин заявява, че е намерил „сред монасите и монахините най-добрите и най-лошите представители на човечеството“.[4]

Независимо от противоречията в оценката на монашеството обаче, безспорно това движение има и своята много добра страна. То прави опити да се бори с езичеството, противопоставя се на пороците в обществото и като че ли в самия пример на тези отрекли се от света мъже и жени звучи един призив към покаяние и обръщане от суетите към вечните ценности. Нещо повече – едно от най-важните достойнства в монашеската дейност е, че манастирите стават убежища на изключително важната и специфична за епохата културна дейност.

Видинската „Света гора“ не прави изключение в това отношение. На бял свят в манастирите излизат богослужебни и други книги, пишат се жития и се появяват преписи от изключително значение, като Бдинския сборник и т.нар. Видинско евангелие. 

„Първият точно датиран ръкопис от Видинската област е известното Свърлижко евангелие, от което са запазени няколко листа и една изключително ценна за българската история преписка, в която за пръв път се споменава името на предводителя на селското въстание Ивайло.“ [5]

Бдинският сборник, който, предполага се, е написан в традицията на Търновската книжовна школа, „…съдържа 13 жития и похвали за жени, мъченици на християнската вяра. Интересен факт е, че в края на сборника е поместено „Слово за светите места в Йерусалим“, което се явява първия датиран пътепис в старата българска литература.“[6]

Ако разтворим страниците на този ръкопис, със сигурност ще се насладим на езика, който използва видинският цар:

„С позволението на Отца и изпълнението на Сина и съдействието на Светия Дух в дните на благоверния, превисокия и самодържавния наш цар на българи и гърци Иван Срацимир благоверната и светородна царица Анна се погрижи и по повеля на царството ѝ биде написана тази книга, наречена съборник на светите преподобни и страстотърпими жени. Нека бъдат на господина царя, царицата и техните чада за утвърждение на тяхното царство, за здраве на тялото и за спасение на душата. Тя биде написана в града Бдина в годината 6868 (1359 – 1360). Слава на нашия Бог навеки, амин.“ [7]

Но безспорно най-значимото издание в дейността на книжовната школа си остава преписа на четирите евангелия. Разпространението на Писанието е безценно дело, което преминава всяко времево ограничение. Няма по-голяма просвета от просветата, идваща от светлината на Библията, която разкрива истината за Божия Син Исус Христос. „1384 – 1350 г. е написано четвероевангелието, което след идването на турските нашественици е пренесено на север, по късно попада в светогорските манастири на Атон. […] Днес ръкописът се съхранява в Британския исторически музей в Лондон.“[8]

Делото на Видинската книжовна школа е дело на будители, най-изявен от които е Йоасаф Бдински, ученикът на Патриарх Евтимий Търновски. Тези будители събуждат духовно заспалия народ с истинската светлина – Божието Слово. Те не са хора, които притежават суперсили. Това са обикновени хора, които са избрали да се посветят на Необикновения Бог. Посвещението им се изразява в житейския им избор да се борят за установяването на културата, морала, свободата и християнската идентичност на народа, за да може всеки човек да има шанса да устои, когато настъпи време на трудности и битки. Ето защо в настоящия свят на бури и разпад на ценности погледът към тяхното наследство – Видинската книжовна школа, оказва се, има своето значение.

И стигаме до поредния абсурд, свързан с града, който продължава да наднича от завоя на Дунава. Видин e познат като един от най-бедните градове в България, а и в целия Европейски съюз. И в същото време в историята му е положено богатство, което има огромно духовно значение. Видинската книжовна школа, макар и слабо позната днес, някога е изпълнявала възможно най-важната мисия. Разпространявала е истината за Христос в своето поколение и това дело не може да бъде погребано. Това дело отеква във всяка епоха. Защото основната потребност на съвременните хора е абсолютно същата като на живелите през ХІV век. Основната потребност за целия човешки род е просветата на Евангелието.

Бележки:

[1] Петър Николов Зиков, „Истинската история на видинското княжество“, София 2014, „Сиела Норма“ АД, стр. 41.

[2] Чавръков, Георги. Средища на българската книжовност IX – XVIII век, Народна просвета 1987, стр. 86.

[3] Петър Николов Зиков, „Истинската история на видинското княжество“, София 2014, „Сиела Норма“ АД, стр. 117.

[4] Philip Schaff, History of the Christian Church, Volume III: Nicene and Post-Nicene Christianity. A.D. 311-600, р. 98.

[5] Васил Гюзелев „Училища, скриптории, библиотеки и знания в България ХІІІ – ХІV век Васил Гюзелев, Народна просвета, София, 1985 г.“, стр. 98.

[6] Чавръков, Георги. Средища на българската книжовност IX – XVIII век, Народна просвета, 1987, стр. 87-88.

[7] Текст в СБК, II, с. 154.

[8] Чавръков, Георги. Средища на българската книжовност IX – XVIII век, Народна просвета, 1987, стр. 87.

За пръв път статията е публикувана в електронното списание "Свобода за всеки"