Виенско кафе - 11

Спомням си всички тези неща, докато чакам свекъра си да стигне до колата ми.

– Как си, Алекс?

– Добре.

Той ме оглежда:

– И така изглеждаш...

– Няма начин, нали знаеш пари при пари отиват. Така че ги лъжа, че имам пари – усмихвам се.

– Андрей разправя, че си имаш някого...

Поглеждам го и поклащам отрицателно глава:

– Сама съм. Виждам се с много хора, но всичко е по работа.

– Е, и да си имаш - няма лошо, млада си. Само тия мутри... Много го притискат, Алекс. Поговори с тях.

– Какви мутри? Нищо не знам.

– Ами пратила си му някакви мутри, искат му пари. Той така казва. За Криси ли? Ако трябва ще продадем вилата, казах ти. Страх ме е да не го пребият. Той няма пари, нали знаеш.

Обръщам се, татко ме гледа тревожно и умолително.

– Никой не съм му пращала и никакви пари не му искам. Оправям се и си плащам всички разходи на Криси. Андрей потроши с бухалка една чужда кола, защото реши че е моя и сега сигурно човекът го кара да му я плаща. Аз нямам нищо общо. Откъде ще ги намеря тези мутри и за какво да се занимавам още с него? Но не му вярвай, че няма пари. Покрай развода излезе, че от много години си има и втора работа във фитнеса и си вади много добри пари.

– Не знам. Той казва, че живееш с някакъв мафиот и той дава парите за Криси и всичко.

– Защо му вярваш на глупостите? Първо, къде щях да го намеря този мафиот и няма ли 20 годишни, та ще вземе мене. И не само ще ме вземе, ами ще ми плаща и мастрафите на детето. И като ми дава толкова пари, аз защо ще му пращам мутри на Андрей, дето работи за 500 лв. Ако пък няма мафиот откъде ще ги намеря тия мутри? Потроши на човека колата и той си иска парите, това е. И сега Андрей хленчи, за да ги платиш ти.

– Криси ми каза, че те е ударил. Вярно ли е?

– Не. Просто ми се звереше и едно момче ни видя и му е казало. И на Кристиан му казах, че не е вярно. Искаш ли другия път да ходим тримата да го видим в Англия, аз, ти и мама? Ако взема билети рано са много евтини.

– Трудно ми е вече да пътувам, Алекс. Идете вие.

– Е, ти ще се оправиш, няма да си все така – потупвам го по ръката.

– В гробищата – намига ми той.

– Е, стига де. Кой ще гледа правнучето? Стягай се.

Лекарят е на годините на свекъра и си разменят шеги за третата младост. Прави прегледа и се обръща към мен:

– Сега, този пейсмейкър, който му е поставен, е най евтиния и не успява да се справи с поставената му задача да регулира работата на сърцето. Трябва да се постави друг, по-скъп и трябва да се действа бързо.

– Той прави операция само преди 6 месеца – казвам.

– Знам, но се случва евтините устройства да не се справят.

– Колко ще струва новия?

– Ами тя здравната каса поема някаква сума, но около 20 хиляди ще трябва да доплатите. Вече зависи от модела.

– В какъв срок трябва да се направи?

Лекаря ме поглежда:

– Колкото може по-бързо. Сърцето може да откаже по всяко време. Ако искате, докарайте го утре и ще го приемем. Аз съм сутринта на работа.

– Кога ще трябва да дам парите? Ще ми трябва малко време.

– Разбира се, ние ще го приемем, ще му направим изследвания и чак тогава. Така че да кажем след 2 - 3 дена – махва с ръка лекаря. - Вие с какво се занимавате?

Подавам му визитка и той ми се ухилва още по-широко.

– Значи, няма да се притеснявате за нищо. Тези операции са рутинни. След няколко дена баща ви ще е като нов.

– Свекър съм ѝ – обажда се татко.

Доктора го поглежда с любопитство.

– И така те гледа, де и аз да имах такава снаха.

Излизаме от кабинета и татко отсича:

– Никаква операция няма да правим. Стига ми толкова.

– Няма да стане. Сега се прибираш, казваш на мама да ти приготви багажа и утре сутринта идвам да те взема.

– Никъде не ходя, няма да дам толкова пари дето ги нямам, да пълня гушата на докторите.

– Аз ще се оправя с парите, няма да се притесняваш за това.

Той ме поглежда.

– Откъде ще намериш толкова пари? Ние имаме само 7 хиляди?

Е, щяха да имат повече, ако той не беше дал всичките за Лили на времето.

– Имам кредитна карта с голям лимит. Като се оправиш, ще ми помагаш да я пълним – тупвам го по рамото.

– Тези пари са за Криси, Алекс.

– Не го мисли Криси. Той си има стипендия, таксата му е платена, ще се оправи.

Татко се опитва да ме разубеди и след доста дълъг спор накрая се отказва и примирено казва:

– Добре, мини през банката.

– Не, остави ги тези, ако нещо се обърка. Аз ще намеря всичко.

Той слага ръката си върху моята:

– Откъде имаш пари, Алекс? Да не се забърка в нещо незаконно?

Поглеждам го и се усмихвам тъжно:

– От заеми. Когато имаш бизнес, всички ти дават заеми, за да са сигурни, че никога няма да спреш да работиш. Ще можеш ли да дойдеш с такси до болницата? Не искам да се виждам с Андрей.

– Добре. Не казвай на Криси, че влизам в болницата.

– Няма.