Седя в кухнята и съм зяпнала озадачено телефона си, докато чакам да се свари кафето ми. Новият прехвален органайзер, който си сложих ми е затрил срещите за днес.

– Какво се чудиш?

Вдигнах очи към Борил, който тъкмо влизаше:

– Защо си по анцунг?

– После ще се облека. Елианчето помоли да я закарам до София, направили са и превода на документите.

Криси си беше дошъл за няколко дни с новата си приятелка. Тя си легализираше някакви документи и с Криси бяха ходили до София да ги дадат за превод.

Извадих каната с кафето от машината и погледнах Борил:

– Тя за куриери не е ли чувала?

– Може да не пращат така, кой ги знае. Разбрахме се в осем и половина да я закарам.

– Аз ще я закарам. Заминавай си на работа.

– Обещал съм и, ще я метна, к'ъв е проблема?

– Аз ще я закарам, отивай си на работа.

Борил се почуди дали да спори и после сви рамене и се отказа. Снощи свекър ми се беше обадил Криси да отидат на селото му днес. Явно Елиана е отказала, защото чух Криси да излиза още в шест, дядо му беше дошъл с колата. Когато и да е го измъдрила това за София, е било след вечерята снощи, защото на нея нищо не каза.

Борил идва да си вземе кафе и изчезва на работа. Аз изчаквам да стане 7 и половина и се обаждам на Кръстева, че днес няма да ме има. Елиана слиза към 8 и ме поглежда много изненадано.

– Борил е зает, аз ще те закарам до София.

– Не, няма нужда, ще си хвана автобуса, не искам да те притеснявам.

– Няма проблеми, имам време, ще те закарам. Оправи се и когато кажеш, тръгваме.

Отивам с нея в преводаческата агенция и тя се изнервя. Едно момиче я поглежда безкрайно изненадано когато чува какво иска и отива да рови в пратките, подготвени за изпращане с куриер. Накрая намира превода и ни го носи, както си е опакован. Излизаме отвън и аз гледам Елиана докато върви към колата. Изключително красива е, спор няма, ама баба ми едно време казваше на такива като нея „разпоретина“. В колата тя започва да ми се обяснява как се е объркала сигурно за превода и аз я прекъсвам:

– Елианче, знаеш ли защо всички смятат невестулките за много умни животни? Защото никога не правят поразии, там където живеят. Ако правиш бели в къщичката си, много бързо те залавят и ти взимат главата.

Тя ме поглежда и аз и се усмихвам. Ако акулите можеха да се усмихват, щяха да изглеждат като мен в този момент.

Вечерта убеждавам Кристиан да отидат у баба му за оставащите им три дни. Той се съгласява бързо, баба му го глези повече от мен. Когато таксито им тръгва, Борил ме поглежда:

– Защо отпрати децата?

Влизам си вътре, без да кажа нищо.

– Това защото казах, че ще я закарам до София ли?

Пак не казвам нищо и той разперва ръце:

– Абе Алекс, как може да си мислиш такива работи, аз като дъщеря я имам. Не си нормална, честно.

Прекипява ми и забождам пръст в гърдите му:

– Ако още веднъж си позволиш нещо като това в градината, ако само посмееш да ми нараниш детето, ще те закова на стената и ще те дера жив сантиметър по сантиметър. Ясна ли съм? Ясна ли съм, Бориле?

Той прави невинна физономия:

– И к'во съм пра'йл толкоз в градината?

– Да ти пусна ли записа от камерите?

– К'ви са тия глупости пък сега. Схванато беше момичето, разтрих и малко гърба, какво толкова е станало? Аз ако искам да правя нещо, насред двора ли ще се изтипосам? И с на Криско момичето ли ще ида, ти какво, нещо за ненормален ли ме имаш мене? Не знам критическа ли те хваща или к'во, ама изтрещяваш яко от време на време, да знаеш.

Ръгнах го отново в гърдите:

– Само посмей да ми нараниш детето и светът ще ти се види тесен, обещавам ти! Отивам да си легна, ти си намери къде да спиш.

Той ми погледа малко вбесената физиономия и поклати глава:

– Луда жена! Се аз съм крив. Аз го имам момичето като дъщеря, тя щял съм да ида с него. Абе луда работа.

Господ винаги има чувство за ирония, особено когато става дума за мен. Толкова съм бясна на Борил за изцепката с Елиана, че се чудя дали да не го зарежа пак и отменям часа при новия лекар за бебо. И точно тогава ми закъснява. Изчаквам няколко дни и на четвъртия отивам да си взема тест, но още преди да го направя, знам какъв ще е резултата. Гледам двете чертички и не знам дали да скачам от радост или да плача. До вечерта минавам през всички състояния, от паника до бурна радост и обратно. Колкото повече мисля, толкова по-малко знам какво да правя. Прекарвам няколко дни така и ходя като някое зомби, без въобще да осъзнавам какво се случва около мен. Знам само едно, ще си родя детето, въпроса е с Борил или без него. Накрая решавам, че не съм тинейджър и трябва да мисля трезво и затова сутринта, точно преди да изляза му казвам:

– Искам да говорим тази вечер.

Той ме поглежда, сърдита съм вече почти месец и явно физиономията ми не му харесва:

– За какво?

– Довечера, сега закъснявам. Отмени си седянката.

Кани си всяка вечер приятели и седят до среднощ, затова държах да е предупреден. Той решава да каже още нещо, но аз изчезвам. През деня допускам толкова гафове на работа, че накрая ми идва да се гръмна. За капак обърквам и часа на среща с много важен клиент и се появявам с 40 минути закъснение. Човекът, който определено не спада към милите представители на човешкият род, първо ме насмита по телефона и после се готви да ме емне и на живо, още щом отварям вратата на офиса му. Физиономията ми обаче явно го стряска и ми казва:

– Ако се е случило нещо, дайте да отложим. Ще се видим утре, няма проблем. Трябваше да ми кажете по телефона, че не ви е удобно.

В крайна сметка все пак провеждаме срещата и най-накрая работния ми ден свършва. Когато се прибирам, Борил още го няма и аз се отпускам на дивана в хола и затварям очи. Той закъснява и аз се изтягам на дивана. От както разбрах за бременността не съм спала нормално и съм безкрайно уморена. Събуждам се, когато Борил се готви да ме завие. Бутам завивката и сядам. Трябват ми няколко минути, да ми се проясни главата и после го поглеждам:

– Иди да ядеш.

– После ще ям. Какво става, болна ли си?

Аз замълчавам и той сяда до мен:

– Какво има, да не са ти казали нещо лошо?

Поглеждам го, един остаряващ мъж, гонещ петдесетте, с все повече следи по лицето от пиянските вечери, безсънните нощи, дневните тревоги и пропиляните надежди. Луда съм да... Искам да го заколя... Искам...

– Ще ставаш баща, бременна съм.

Той първо ме зяпва неразбиращо и после се ухилва:

– Бебо стана?! Наистина ли? Знаех си...

Аз обаче си седя с все така умряла физиономия и той става сериозен:

– Какво ти казаха, Алекс? За тебе ли е опасно?

– Не. Не знам. Не съм била на преглед. Направих си само тестовете. Но...

– Какво има? Кажи де...

Замълчавам и той включва чак след секунда:

– За Бога, Алекс, бебо е станал! Няма да разваляш всичко, заради някакви бръмбари дето са само в твоята глава. Стига ми, че ме изкара извратеняк. Аз ако ти кажа, че се натискаш със Зоран как ще се почувстваш? Разтрил съм малко момичето, ами аз и Ани и Галя разтривам така. Те са ми деца, аз и нея възприемам така. И гола да ми легне в леглото, все тая. Ти още малко другия път и Ани като прегръщам и ще ми кажеш нещо. Ако съм смятал да пипам, под камерите ли щях да се изтипосам?

– Не ми се разправя, Бориле. Лягам си.

– Алекс...

– Изморена съм, лягам си. Отивай да ядеш.

Сутринта се събудих от докосванията му, беше изчакал да заспя и си беше дошъл в леглото. И нямаше никакво намерение повече да става от там.