...

Събуждам се.

Чувам я как ми говори.

Как ми говори и как ме моли. Моли ме да я видя, пита ме кое как ѝ седи, гледа ме, гледа ме и мълчи. Години наред знам колко е прекрасна, колко е красива, ах, тези очи, ах, тази усмивка, ах, тези коси. И години наред небето, земята и слънцето не виждах, но нея, Боже, от нея не мога да откъсна очи. Прекрасна е, знам. Господи, какво си създал. Мен ме лиши от очи, от поглед, от не едно, а две неща, но пък затова ми даде нея - всичко, за което съм някога аз мечтал. И ме питат - човек, как не те боли? Никога да не си я виждал, нито сега, нито преди? Усмихвам се, "виждам" как ме гледат, съжаляват ме, но знам - с две неща по-малко, но по-щастлив от всеки там. Обичам я, повярвай. Обичам душата ѝ, усещам я. И виждам я по-ясно от всеки един друг, който не би я видял.