Колко често си мислите за мъртвите си близки? Колко често си спомняте аромата им, усмивката им? Още ли пазите в сърцето си всеки един миг, прекаран с тях? Все още ли ви липсват? Познавам болката от загубата и знам, че нищо не би могло да излекува раната, нищо не би могло дори да притъпи ужасяващата болка от случилото се. Спомням си онази вечер сякаш беше вчера, спомням си и гъстата мъглата, която се беше спуснала над града. Усещах влажната почва под босите си крака, в далечината едва се забелязваше мъничка светлинка от запалените фенери. Може би заради мъглата, от която нищо не се виждаше ясно, може би заради моето собствено невнимание се спънах и паднах на земята. Бялата ми рокля беше мръсна, изпокъсана... наранена от падането ми... също като мен. В онзи момент сякаш не съществуваше нищо, сякаш бях на място, изолирано от човешко присъствие. Не можех да уловя дори и капка спокойствие в себе си. Не бих могла да опиша изцяло чувството, което изпитах тогава. Потъвах в океан от спомени, виждах всеки момент прекаран с нея като на лента.  Повдигнах се и се опитах да се закрепя на краката си, дотичах до дома ми и дочух плача на хората, които се бяха събрали вътре. В тялото ми не беше останала сила, чудех се дали ще успея да направя дори и още една крачка. Трябваше да я видя, да я прегърна за последно... да усетя аромата ù, да се сбогувам с нея. Минах през всички хора събрали се в къщата, не виждах лицата им, но чувствах съжалението, с което ме гледаха, усещах погледите им, втренчени в мен.
Пред мен се откри гледка, която разкъса сърцето ми, разби надеждите ми... Гледка, която преобърна живота ми...
- Защо ме оставяш, мамо? Нали щеше да дойдеш на сватбата ми, да се радваш на внуците си? Нали щеше да бъдеш част от живота ми?... - обвих изстиналото ù тяло с ръце и и казах това, което винаги премълчавах, мислейки, че тя вече го знае:
- Обичам те толкова много! Винаги си в сърцето ми...